Шейсет и шест години от смъртта на Пеньо Пенев
Преди шейсет и шест години си е отишъл от този свят поетът Пеньо Пенев. Самоубил се е с веронал. И както пише в предсмъртните си записки – вероналът се пие с хладка вода. Ядец, медицино!
Когато четях предсмъртните му записки, писани в хотелската стая, където се е самоубил, наблюдавах как почеркът му почва да се разкривява, как буквите се уголемяват и накрая – ето това: „Не виждам вече буквите.“
Пеньо Пенев е пишел, докато е спрял да вижда буквите. А ние днес не виждаме нито буквите, нито стиховете, писани от Пеньо Пенев – освен себе си в огледалото на суетата друго не виждаме.
Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тука от мен.
Буква по буква, стих по стих, капка пот по капка пот, ракия след ракия, тухла след тухла Пеньо Пенев градеше поезията на новото време. Градеше поезията на социализма, на идеалите и заблудите си.
Пеньо Пенев може да бъде обвинен във всичко, но че не е честен – не може да бъде обвинен. Ето заради това го премълчават – честност плюс талант плюс социализъм, плюс вяра в преображението на човека – това не е за прощаване. Голям грях е това. Голям грях е да си талантлив, да си неудачник, да си пияница, да искаш да построиш нов град, нова държава, нова република. Да искаш да направиш нова република на поезията.
Без да ме е карал никой, още като момче научих всичките стихове на Пеньо Пенев наизуст. Слушах грамофонната плоча с неговия глас и с неговото рецитиране и съм плакал, и съм настръхвал.
Години по-късно приятел на Пеньо Пенев ми разказа, че още докато е пишел поемата си „Дни на проверка“, Пеньо е рецитирал откъси от нея. Зашеметяваше ни – каза ми приятелят на Пеньо Пенев. – Усещахме, че е нещо голямо.
След самоубийството на Пеньо Пенев една вълна го вдигна от калта и от строежите и го понесе напред и в поезията, и в пропагандата, и в конюнктурата, ако щете. Използваха го, както винаги и във всички времена талантливият човек е бил използван. Но сам, абсолютно сам – с ватенката си, с гумените си цървули, с голямата си нестригана коса и с дълбоката си и честна човешка поезия, той влезе в сърцата на хората и им заседна в гърлото като сълза.
Днес не се сещат за Пеньо Пенев, изхвърлиха го от учебниците, смениха имената на училища и техникуми, които се казваха „Пеньо Пенев“ и така, както вчера оплакахме от горе до долу папата в Рим, днес половин сълза няма кой да пролее за Пеньо Пенев и една чаша ракия да изпие.
Пеньо Пенев е талант – голям талант, честен талант, и дори илюзиите му светят от чистота. И дано поне в Димитровград не са забравили за него.
Най-прости варджии не могат да му бъдат сегашните изкуствени поетически създания, защото не са строили къщата на нашата поезия, а единствено са се гнусели от нея, подигравали са я и са я препикавали.
Талантливият човек е пиян по рождение. Бездарникът е пиян бездарник, продуктово позициониране, симулация, подражание, копипейс. И най-главното – бездарникът не пие веронал с хладка вода. Бездарникът не иска да види нищо друго освен собственото си лице в огледалото на суетата. Това вече го казах, но пропуснах да добавя, че огледалото на суетата е локва.
А Пеньо Пенев вече се беше огледал в роса по нивите на Добромирка – селото, от което цял живот бягаше и към което цял живот пътуваше.
Вероналът се пие с хладка вода, дами и господа, а уискито – с две бучки лед. Но вие това го знаете, както дълбоко в себе си знаете, че сте имитатори. А Пеньо Пенев беше материя – поетическа материя.
Лека му пръст на Поета и слава на построеното и написано от него.
P.S. За годишнината от самоубийството на Пеньо Пенев ме подсети журналистката Валя Иванова. А нейният баща – професор Митко Иванов, написа книги за Пеньо Пенев, бил е един от най-добрите му приятели и пазеше много ръкописи от поета.
Винаги някой трябва да подсеща за нещо.
ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
Няма коментари:
Публикуване на коментар