Всеки говори, всеки разсъждава, а накрая… просветата страда

Властта винаги произтича от народа, но никога не се връща обратно при него. А за културата и просветата – дума да не става. Осъзнат народ – проблемен народ, затова дръжте го в неведение и в състояние на непрестанна сензация

 

 

Вчера (24 май) тържествено отбелязвахме и чествахме Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просветата и културата, както и на славянската книжовност. 

Като всеки друг светъл празник, няма как и да не минем без посланията на (не)уките ни политици, които като че ли са с базови настройки да се опитват да замажат казаното през всичките останали 364 дни в годината или просто лесно забравят. Своите послания отправиха Наталия Киселова (председател на 51-вото Народно събрание), вицепрезидентът Илияна Йотова, премиерът Росен Желязков, ресорните министрите и всички политически лидери на партиите в парламента.

За последните къде другаде освен във „Фейсбук“! Може би нямаха смелостта или изпитваха някакви угризения, които ние няма как да знаем, а често срещаното оправдание “имаме работа”, не важеше в този светъл ден, помрачен от акъл даващите.

Както е казал Елин Пелин: “Всеки говори, всеки разсъждава, всеки ум дава, а никакъв полезен резултат няма. Тълпа, народ, демокрация, маса, колективитет. А где е човекът?”. И от всичко най-страда просветата, в чиято основа се намира човекът. Прост човек – проста просвета…

Темата е толкоз широка, че е трудно да се даде старт. Нека започнем от самото начало и стигнем в крайна сметка до сегашното положение и хората, без които никой празник не може – политиците. Все пак както знаем от древните мислители “човекът е политическо животно”, т. е. “животно, притежаващо логоса (слово, мнение)”.

Но да преминем по същество…

За първи път празникът в памет на делото на светите братя Кирил и Методий, създатели на славянската писменост, се чества в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив на 11 май (стар стил) 1851 г. по инициатива на Найден Геров. Нека да не забравяме, че тогава България е все още под османското иго и въпреки че 147 години вече имаме някаква свобода, ние продължаваме да се държим като роби. А робът има тази привичка, като му дадат свобода, той не знае какво да я прави, отново се заробва. Нямаме самочувствие.

Всяка година чуваме вдъхновителни речи за делото на Кирил и Методий, за духа, свободата и словата. Стичат се венци и фанфари, тържества пред паметници, възхваляват се буквите. И тъкмо да видим лъча светлина в тунела, след няколко часа пак се връщаме в реалността, където чалгаризацията и мутризацията обгръщат обществото.

От всички страни за просвета се говори, от политици до инфлуенсъри и чалга изпълнители. Няма лошо, но казано на прост български “Всяка жаба да си знае гьола”. Ала точно този гьол се е превърнал в океан, гдето свободата е слободия и мнението – факт.

За да затвърдя казаното дотук, ще цитирам председателя на ИТН Тошко Йорданов, който говори пред БТА, инициатори на Двадесетата Световна среща на българските медии:

“Историята не е статична, а е процес. В огромна степен журналистите в момента изпълняват функциите, които навремето са изпълнявали учителите. Не че учителите сега не изпълняват тази функция, но предаването на ценности, защитата на морала и защитата на демокрацията става най-вече през журналистите”, спомена Йорданов.

Проблемите само в този цитат са няколко, да не говорим за цялото изказване.

За пореден път оставам с впечатлението, че бързо се забравят някои скорошни събития. За каква защита на ценностите на демокрацията и морала се говори в журналистиката, като именно съвестните колеги журналисти непрестанно са подлагани на цензура и са призовавани да се самоцензурират, ако пишат против властта… И това му било свобода на словото! Най-малко от класацията на “Репортери без граници” разминаването се вижда.

Според изказването на Тошко Йорданов, въпреки пристрастностите има свобода на словото, т.е. може да си пишеш, срещу когото си искаш, дори този някой да ти плаща.

Коментарът го оставям на вас.

И другото, за което като чуя, получавам разрив на сърцето – журналистите са отговорни пред обществото, като четвърта власт и са натоварени с обществена отговорност. И всичко това изречено от политиците, без участието на политиците. Пълна лицемерщина!

Положението е пределно ясно, властта винаги произтича от народа, но никога не се връща обратно при него. А за културата и просветата – дума да не става. Осъзнат народ – проблемен народ, затова дръжте го в неведение и в състояние на непрестанна сензация.

В тържествата по случай 24 май участие взеха и министрите, като най-силно впечатление направиха министърът на образованието Красимир Вълчев и Георг Георгиев – министърът на външните работи.

Вълчев бе на мнение, че учителите, преподавателите, творците, учените, писателите, музейните, читалищните и библиотечните дейци са хората, в които трябва да инвестираме и да почитаме.

Неща, които продължават да не се случват, а са само на думи.

Днес всеки има мнение за всичко – особено за училището, за учителите и за журналистите. Говорят политици, за които грамотността често е враг. Всеки разсъждава, всеки предлага решения – но когато дойде време за действия, просветата е първата, която остава без глас, без бюджет и без уважение.

Реалността е такава, каквато я виждаме днес. Бюджетът пак е орязан, учителите пак са сами срещу лавината от бюрокрация и агресия, а учениците биват изоставени в система, която сякаш не вярва в тях. Простотията не просто вирее – тя се институционализира. Идва от екрана, от парламентарната трибуна, от самото незачитане на знанието.

За първия ни дипломат нямам коментар. Той е на мнение, че медиите са се утвърдили по безспорен начин като институции с огромна отговорност за изграждането на информирано, критично мислещо и образовано общество.

Да, прав е, опитваме се да създадем критично мислещо общество, но когато изсветляваме корупционни схеми, четвъртата власт е по-добре да замлъкне за кратко, че езикът ѝ е много парещ.

И въпросът, който така дълго искам да поставя, пряко свързан с празника и неговата истинска същност, е “Как стигнахме дотук?”

Словата ги чухме, рециталите на “Аз съм българче”, което с всяка изминала година звучи все по-абсурдно, също. Абсурдно, защото времената са други. Времена, в които се интересуваме от това как някаква дума, с никакъв смисъл, трябва да я натаманим, само за да я използваме. Жалко, че това е в ущърб на нашата омайна реч, която поголовно унищожихме.

Да се върнем на въпроса!

Въпреки всичко всяка година 24 май идва. Учители, ученици, преподаватели, езиковеди, начело с (не)уките политици излизат на площада, знаейки, че просветата и културата ни страдат. И само с думи ни обещават как положението ще се подобри.

Загърбва се хубавата книга заради сензацията. Учебната стая се превръща в място за оцеляване, а не за вдъхновение. Простотията не е само липса на знание. Тя е избор, който обществото и държавата толерират всекидневно. Тя е плод на пренебрежение, на безхаберие, на подмяна.

Говорим, без да слушаме. Искаме, без да действаме… И накрая остава само буквата без нейния смисъл и артикулация. А тъкмо в обратното бе истинското постижение на Солунските братя.

Горчивата истина е, че у нас властва простотията, незнанието, безхаберието и най-вече липсата на желание това да се промени. Колко му трябва на човека – сипе си ракия, със салата и псува на воля вкъщи. Но между затворените стени никой няма да го чуе. За какво му е културата на него? Бавна, изпълнена с трудности, винаги осакатявана и все тъй подценявана. Без никой да си дава сметка, че всичко идва от нея. Прост човек-проста просвета… Интелигентен-интелигентна е и тя.

Аз съм българче и гасна
в дни мерзави, в спряло време,
син съм на земя угаснала,
син съм на тъпашко бреме.

Дано Вазов, пред когото се покланям дълбоко, ми прости за корекциите, но те са съвместими с положението, в което се намираме.

 

Радослав Василев, Banker.bg