Ако бяхте гледали първото участие на Black Sabbath, едва ли щяхте да разпознаете величието им.
През 1968 г. те се наричали с доста по-безобидното име The Polka Tulk Blues Band и свирели с участието на саксофонист и китарист с „bottleneck“ техника. Polka Tulk идвало от марка талк на майката на Озбърн.
Година по-късно вече били с ново име, по-малко членове – и на практика създали хеви метъла. Малко групи са толкова тясно свързани с даден музикален жанр, колкото Sabbath. Те създават шаблона, по който ще се водят групи като Motörhead, AC/DC, Metallica и Guns N’ Roses.
По този път вокалистът Ози Озбърн, който почина на 76 години, се превърна в една от най-влиятелните фигури в рока – с електризиращо, непредсказуемо сценично присъствие и почти митичен прием на наркотици.
„Ако някой е живял развратния рокендрол живот, предполагам, че съм аз“, признава той в автобиографията си.
Но как тези четирима работнически момчета от Астън, Бирмингам, преоткриха рок музиката?
Според Озбърн това било инстинктивна реакция срещу „хипарските“ песни като San Francisco (Be Sure to Wear Some Flowers In Your Hair), които заляха радиоефира след „лятото на любовта“ през 1967 година.
„Цветя в косата? Айде, моля ти се“, възмущава се той през 2010-та. „Единствените цветя, които някой в Астън виждаше, бяха тези, които хвърлят в дупката след теб, когато умреш на 53, защото си се преработил до смърт.“
Със съратниците си – китариста Тони Айоми, басиста Гийзър Бътлър и барабаниста Бил Уорд – Ози тръгва с идея да направи „блус в стил Бирмингам“, вдъхновен от ранния Fleetwood Mac.
След като се отказват от саксофониста, се преименуват на Earth и започват да приемат колкото може повече участия – дори и с хитрост. „Когато някоя голяма група идваше в града, товарехме микробуса и чакахме пред залата – ако случайно не се появят“, спомня си Озбърн. И веднъж това проработило – били викнати да заместят отсъстващите Jethro Tull.
Намиране на звука
Репетиционната зала на групата се намирала срещу киносалон, който прожектирал нощни филми на ужасите. Виждайки как хората плащат, за да се плашат, музикантите взели решение.
„Тони каза: Не ти ли се струва странно, че хората плащат, за да се плашат? Защо не започнем да правим музика на ужасите?“, разказва Озбърн през 2005-та.
Така те се трансформират в Black Sabbath, кръстени на нискобюджетен филм с Борис Карлоф. Текстовете им вече се занимават със смърт, черна магия и психични болести. Музиката ставала по-мрачна и тежка – Уорд забавял темпото, Айоми усилвал звука, а Озбърн крещял с глас, сякаш на ръба на лудостта.
Айоми и раждането на метъла
Именно китарата на Тони Айоми правела групата уникална. И това се случило по неволя.
На 17 години, докато работел във фабрика за ламарина, Айоми загубил върховете на два от пръстите си. Въпреки усилията на лекарите, не успели да ги спасят.
Айоми бил готов да се откаже, но решил да не се предава. Разтопил пластмаса от бутилка за веро, направил си предпазни напръстници и отпуснал струните, за да не трябва да натиска толкова силно.
С месеци болезнени упражнения развил нов стил – с два пръста правел акорди, а с вибрато уплътнявал звука. Така се ражда онзи тежък, ниско настроен рев – основата на хеви метъла.
Началото – и паниката
Първият албум Black Sabbath (1970) бил суров и мрачен – записан само за два дни с ограничен бюджет.
Критиците не били впечатлени. Rolling Stone го нарича „надут ритуал на сатанинска меса“, а сатанинските намеци предизвикали морална паника. Особено когато станало ясно, че заглавната песен използва т.нар. дяволски интервал – музикален ход, забранен от църквата през Средновековието.
Истината: песента била предупреждение срещу сатанизма, вдъхновена от преживяване на Уорд – събужда се и вижда мрачна фигура до леглото си, след като чел книги за окултното.
Каквато и да е истината, скандалът помогнал – групата бързо натрупала фенове.
Един път, когато се върнали в хотела, пред стаята им чакали 20 души, облечени в черно, с горящи свещи, рецитиращи заклинания. За да ги отпрати, Озбърн духнал свещите и им изпял „Честит рожден ден“.
От скандал към шедьоври
Sabbath продължили да разпалват имиджа си с още по-мрачна музика и безумно поведение.
Но музиката далеч не била толкова елементарна, колкото ги представяли.
Вторият албум Paranoid бележи огромен напредък – от антивоенния химн War Pigs, през заглавната песен и култовата Iron Man, до космическо-мечтателната Planet Caravan.
Следва Master of Reality (1971), а после и Vol. 4 (1972) – често подценяван, но пълен с разнообразие: Snowblind описва пристрастеността им към кокаина, St Vitus’ Dance е неочаквано нежна песен за разбито сърце, а Laguna Sunrise – идилична инструментална пиеса.
Sabbbath Bloody Sabbath пък е гневен отговор към музикалната индустрия:
„Тези, които те осакатиха / Искаш да ги видиш как горят.“
Наследството
След 55 години и стотици имитатори, първоначалният шок от звука на Sabbath може би е избледнял. Как иначе да обясним факта, че Озбърн и Айоми изпълниха Paranoid на Златния юбилей на кралица Елизабет II през 2002 г.?
Но силата на тези песни – от чудовищните рифове на Айоми до безумния вик на Озбърн – остава незаличима.
Когато ги въвежда в Рокендрол залата на славата, Ларс Улрих от Metallica казва:
„Ако не беше Black Sabbath, хард рокът и хеви метълът щяха да изглеждат съвсем различно. Когато говорим за дефиниране на жанр – Sabbath са ненадминати“.
След предпоследното им прощално шоу през 2017 г., Озбърн пише: „Никога не съм си мечтал, че ще сме тук след 49 години. Но най-хубавото е, че музиката ни устоя на времето“.
Нора Пенчева, Banker.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар