На 21 октомври т.г. големият руски и световно известен режисьор Никита Михалков отбеляза своята 80-годишнина.
Беше удостоен с най-високия орден на страната - "Свети Андрей Първозвани", мащабна кинопанорама прожектира филмите му, бяха устроени тържествени срещи в много московски училища. За пресата, няма защо и да споменаваме - всяко издание не само в Русия, но и по света, отбеляза юбилея му.
Някои го наричат "идеолога на Кремъл", но дали това е така?! Много е важно да познаваме биографията на този талантлив човек, за да разберем "непремерените" му фрази, неговата непримиримост и високото му лично и национално его. Защото по логиката, че е "путинист", можем да кажем, че назад във времето е бил също така "хрушчовист", "елцинист", "антикомунист" (засне "Изпепелени от слънцето", посветен на репресиите), и накрая - "нео империалист". Сам определя себе си като монархист, руски националист и славянофил. При толкова определения, кой в крайна сметка е Никита Михалков, се питаме? Някои от определенията се сблъскват парадоксално, други направо се самоизключват.
В "Територията на моята любов" от Никита Михалков четем следното, което ще ни ориентира, каква е неговата идеология, и дали въобще е "идеологически човек", или просто буден хроникьор на времето и на промените. И може би ще открием генетичната причина за "войнствения" му мозък, както сам казва за себе си.
"Територията на моята любов" (откъс)
"Никога не съм губил чувството за произход. Дори тогава, когато не съм съзнавал, че то съществува. Усещах го като шума на жизнените сокове в дърво. Сякаш са някакви устремени сокове, чийто извор е през девет планини.
Майка ми, баща ми, дядо ми, целият живот на рода ни през вековете... това е системата от корени, която поддържа клоните ти и ти можеш да се въртиш с тях по всички посоки на света.
Вероятно това е имунитетът... То е много важно. Знаеш, че можеш да се гънеш под променливите пориви на вятъра, да се заледяваш при зимен студ и дори наесен да отлиташ като пожълтяло листо.
Но това, най-важното, е с теб. Ти знаеш, че си ти. И не си сам.
...
Всички ние отскоро започнахме да се интересуваме от родословието си. Беше време, когато за мнозина беше най-добре, ако не да го забравят, то поне да си мълчат. И баща ми не говореше много на тази тема.
И трябва да кажа, че тази предпазливост до известна степен опази нашето семейство. Дядо ми по бащина линия, потомствен дворянин и наследник на имения в Московска, Костромска и Ярославска губерния, Владимир Александрович Михалков, не е редно да го казвам, макар че всъщност е вярно, успял да умре навреме, иначе не би избегнал репресиите.
Но родният брат на баща ми, въпреки че няколко пъти е бягал от немски плен, след като свършила войната, го осъдили и пратили в лагер. Макар че на него, в сравнение с мнозина осъдени без вина, му провървяло - върнал се жив от лагера.
...
Началото на нашия род е в трудно различимия хоризонт на руската история. Само в архивите са запазени писмата на хора от семейството в продължение на триста години... Наскоро познат историк ми съобщи, че двама от прадедите ми са участвали в битката на Куликово поле. Между другото, и двамата са оцелели.
Прадедите на баща ми са от Литва. Наскоро ми донесоха духовните завещания на прадедите ми (от Михалкови) по времето на на Иван Грозни. Колко трогващи са тези документи! На кого какво се пада: на този някаква сабя, на онзи крава, някакви кожи. А той дължал на прадядо ми две парчета сукно. Затова трябвало "да уреди всичко дължимо". Да кажем, някой дължи пари, можел например да върне крава... И всичко това ставало напълно сериозно.
Държах в ръцете си грамотата, с която първият цар на династията Романови, Михаил Фьодорович, дарява земи на болярина Михалков, негов далечен братовчед и придворен, който се грижел за царската постеля.
Прадядо ми, Михалков, е бил последният предводител на дворяните в Ярославъл. И фактически всички Михалкови са били Сергей и Владимир. В нашия род е имало много войводи.
Навярно затова съм наследил "войнствен мозък". Когато ситуацията се нажежи, в кръвта ми сякаш кипва шампанско. И това ражда у мен весело, дръзко усещане за битка.
Ако я нямаше режисьорската професия (като изключим и такива неща като изкуството и спорта), със сигурност щях да съм военен или адвокат, тъй като и това е борба с голямата сила на прокуратурата и на съда.
По линия на майка ми са най-вече разночинци. Сред тях има прочут лекар, историк. Баща на майка ми е Пьотър Петрович Кончаловски.
А дядо на майка ми е гениалният руски живописец Василий Иванович Суриков.
Затова в географията на рода на майка ми са Сибир и... Франция. Защото жената на Суриков е Огюста Шаре, от стар френски род.
Никога не забравям, че прочутият ми прадядо, въпреки че е бил част от света на "изящните изкуства", е сибирски казак. Неговите прадеди са дошли в Сибир през ХVІ в. от Дон с Ермак. Братовчедът на дядо му, Александър Степанович Суриков, е атаман на Енисейския казашки полк. Бил невероятно силен. Някаква буря откъснала от брeга сала на казаците. Александър Степанович се хвърлил в реката, хванал въжето и като приказен богатир измъкнал сала на брега. Остров Атамански на Енисей е наречен в негова чест.
Дядото на художника, Василий Иванович Торгошин, е бил стотник в казашката войска в Туруханск. Впрочем и моят чичо, Пьотър Петрович Глебов, който е изиграл много роли, сред тях и Григорий Мелехов в Тихият Дон на Герасимов, също е от казашки род.
И в мен има нещо от казаците и аз го харесвам. Всичко е смесено от вътрешни коренни неща, които трудно могат да се обяснят.
Василий Иванович Суриков бил суров човек, обичал или "не понасял" без полутонове. Мразел думата "топъл" (например изразът "топли отношения"). Казвал: "Топла може да е само помията; или горещо, или студено; или душата си давам, или не мога да го търпя!". Възприела го е и майка ми. Така погледнато, нейният характер беше сибирски, толкова силно континентален, като климата в Красноярск. Но не беше злопаметна.
Суриков е пътувал много из Италия, но няма по-руски живописец от автора на "Болярката Феодосия Морозова" и "Утрото на екзекуцията на стрелците". Вярно е, че на времето е копирал Веласкес, Ел Греко, с часове седял в музея "Прадо" в Мадрид, но когато се върнал в родината, кой знае защо нарисувал "Степан Разин", "Покоряването на Сибир от Ермак", "Преминаването на Суворов през Алпите" и "Превземането на снежното градче".
...За първи път бях в къщата музей на Василий Иванович Суриков в Красноярск, за да правя компания на майка ми, с нейния по-малък брат, моят вуйчо, великолепният художник Михаил Петрович Кончаловски. (Той си отиде от този свят на деветдесет и четири години, надживя с десет години майка ми.) По-късно, вече осъзнато, отидох сам в този град и сега, когато мога, често ходя там, за да посетя къщата на прадядо ми.
С това място за мен е свързано нещо много важно. Преди да започнем снимките на "Сибирският бръснар", помолих директорката на къщата музей, Людмила Павловна Греченко, да ми позволи да пренощувам там. Не знам защо, но ми се струваше, че в деня, преди да започнат снимките и да произнеса съкровената дума "Камера!", трябва да остана насаме в тази къща, където са витаели духовете на моите прадеди. Мислех си, къде другаде ще мога да черпя от силата на духа, от мощния темперамент, ако не в къщата на великия руски художник, един от нашите най-добри исторически живописци?
Усещането от онази нощ бе потрисащо силно. Не бих могъл да обясня какво очаквах от тази среща. Дадоха ми стаята на брата на Василий Суриков, прадядо ми Александър, казват, че приличам на него. Лесно може да се убедите, ако внимателно разгледате картината на Василий Иванович "Превземането на снежното градче". Вдясно може да се види профилът на човек с мустаци, това е Александър Суриков.
Началото на нощта беше ужасно. Къщата не ме приемаше: пъшкаше въздишаше, стенеше... "Кой е тоя? Защо този човек е тук?", струваше ми се, че си мисли. Ставах, ходех по тъмните стаи, скърцах с дъските, поемах миризмите...
Но къщата не ме приемаше. В столовата се спрях пред ъгъла с иконите: едва се долавяха в тъмното, иконостасите едва проблясваха в бледата светлина, която влизаше през прозорчето.
Пред иконите се виждаше незапалено кандило. Напипах здрав стол, примъкнах го до иконостаса. Кандилото беше сухо и дори ми се стори, че по него имаше паяжина. Знаех, че е безнадеждно да намериш в музей кибрит и масло за кандилото, разбирах го, но потърсих. Най-смайващото е, че намерих и едното, и другото. Налях масло в кандилото, оправих фитила и драснах клечката. Топлата светлина от запаления фитил меко освети старинните потъмнели икони. На пръв поглед в къщата не се случи нищо особено, нищо не се промени. Но всъщност всичко се промени. Къщата се изпълни с някакъв тайнствен живот. Светлината на кандилото в ъгъла пред иконите създаде усещане за жива къща, изпълнена с близки хора, които просто в момента не са в стаята.
Най-смайващо бе, че къщата ме прие. Убеден съм. Тя почувства, че съм от нашите, успокои се и дори... сякаш ми се усмихна. Легнах на малкия твърд креват на моя прадядо и съм спал дълбоко. Беше шест сутринта.
Събудиха ме в седем и странно - бях бодър, абсолютно спокоен и свеж, сякаш съм спал цялата нощ. Горещ чай в къщата на прадядо ми със сибирски шанюшки и край: без да се колебая, без съмнения "се гмурнах" във филма, който снимах три години.
...
Къщата на дядо е в Бугри, близо до Обнинск. Там даже нямаше селище, просто отделна къща. Къща с огромна градина, където, за да се живее, трябваше да си имаш "от всичко".
Тоест дядо ми, художникът Пьотър Кончаловски, живееше като абсолютен помешчик. Беше си създал свой прекрасен свят - с лов на зайци и патици...
Нямаше електричество (няма ток и досега).
Газени лампи, кокошки, свине, крава...
Помня миризмата на пушени бутове и на ябълки-антоновки, скърцането на дъските, постоянния мирис на бои, нали дядо ми е живописец...
Вечерните сбирки край пианото с газената лампа, на което дядо ми свиреше Моцарт, рецитираше наизуст цели страници от Пушкин, пееше арии от любими опери. (Бих казал, че той беше човек с ренесансово дарование и интереси.)
В огромната му ръка се побираше цялото ми детско дупе, когато той ме вдигаше с тази ръка...
Запазил съм миризмите, усещанията от тази къща. Всъщност тази къща на дядо ми е първообраз на всички подобни къщи, които по-късно ще се появят във филмите ми - декор за вечни времена!" (край на откъса от "Територията на моята любов" на Никита Михалков)
Какъв род и какви спомени!, няма как да не каже човек. В рода му назад има толкова история, колкото в цялата история на Русия. И както се вижда, нещата не са така еднозначни, каквито се опитват да ги представят много хора. След такава биография, нима е възможен един-единствен "етикет"?! В едно интервю Михалков казва всичко в едно изречение: "Не бих искал да сменя отечеството си, или да имам друга история, освен историята на нашите предци". Той е потомък на предците си.
Възприемат го като "скандален сам по себе си". YouTube блокира канала му - Бесогон TV, защото им се видя скандален. Името му попадна под санкционираните в Европа руски артисти и хора на изкуството. И това според много интелектуалци е тесногръдо отхвърляне в един свят, който претендира за свобода и свободно себеизразяване. Никита Михалков е космополит, световен артист - артист без граници, чието изкуство има правото да се "придвижва" и да "говори" свободно. Иначе фразата "Изкуството няма граници" губи смисъл.
Да, Михалков изглежда егоцентрик, обича да е "изключителен", винаги да е нависоко в йерархията на значимите личности, но нека бъдем обективни - нима като творец той няма заслужените основания за това?! Много артисти, понякога и незначителни с приноса си, носят този егоцентризъм в себе си - той е присъща черта на артиста. Ето защо, особеностите на характера на Никита Михалков не могат да повлияят на високата оценка на творчеството му. Някои го наричат "нагаждач" към всяка власт, но това също е прибързана оценка. Защото награденият и почетен с наздравица лично от Путин, беше глобен със съдебно решение заради непредставен навреме отчет за застрахователните премии за основаната от него Академия за кино и театрално изкуство. Руски съд осъди спрягания за "галеник на Путин" Михалков. Очевидно, законите в държавата му все пак не "работят" за него, както се случва у нас.
Никита Михалков критикува смело всяка проява на корупция и не се страхува да каже, че тя е "част от руската традиция". По нищо не се различава и от всеки националист, който мечтае държавата му да бъде "господарска", защото се гордее със славната историята на родината си.
Никита Михалков е в авангарда на една от най-силните кинематографии в света - председател е на Общоруската обществена организация "Съюз на кинематографистите на Руската федерация". Той е "човек-оркестър" - режисьор, актьор, сценарист и продуцент, и носител на най-престижните филмови награди в света.
Както вече стана ясно, роден е в Москва, в семейство с дълбоки културни корени. Баща му, Сергей Михалков, е известен писател и автор на текста на химна на СССР и на Русия, а майка му - Наталия Кончаловска, е потомка на прочутото артистично семейство Кончаловски. Малкият Никита израства в такава среда - на знаменити интелектуалци.
Още като ученик се пробва като актьор. След като завършва ВГИК (б.а. висшето кино училище в Москва), се насочва към режисурата. Още първите му филми - "Свой сред чужди, чужд сред свои" и "Роб на любовта", му носят признание. В тях се проявява темпераментът му на силно емоционален човек, склонен към дълбок историзъм и емпатия.
През 1994 година Михалков създава филма "Изпепелени от слънцето", който печели "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм. Лентата разказва за репресиите по време на сталинизма и е призната за шедьовър на пост съветското кино. Следват "Сибирският бръснар", "12", "Изпепелени от слънцето" -2. Силно впечатление прави филма му "Незавършена пиеса за механично пиано". Това са все творби с мащабен размах; дълбоко драматични и философски филми за вярата и честта.
Никита Михалков успява да съчетае класическата руска култура с модерния кинематографичен език. В това се състои силата му като режисьор. Освен като режисьор, остави забележителни роли като актьор в повече от 40 филма. Михалков дебютира в киното като актьор през 60-те години във филма на Георгий Данелия "Аз крача из Москва" от 1963 година, който му донася мигновена слава. Присъствието му на екрана е харизматично и запомнящо се. В личния си живот е "устойчиво женен за трети път", както сам се шегува, за актрисата Татяна Михалкова. Децата му са отдадени на изкуството "по традиция".
Неговата "тривиална" представа за семейството и обществото, са сред основните причини, които го карат да изглежда старомоден, когато говори така разпалено за "развалата на Запада". Той винаги е отстоявал морални правила, с които няма как да не се съгласим. Дори и когато казва, че са опасни онези новости, които вредят на морала и на човешкото в човека. В този смисъл е искрен традиционалист. Ето защо беше и сред първите руски интелектуалци, които се обявиха срещу неограниченото използване на изкуствения интелект.
"Изкуственият интелект, в който няма съвест, състрадание и любов, не може да владее света. Да възкресяваш с него починали актьори и да им слагаш в устата думи, които никога не биха изрекли, е насилие над Бога - това е богоборчество. Как бих могъл да приема, че някаква бездушна субстанция ще владее света?!", гневи се режисьорът.
Това, разбира се, не означава, че е изцяло срещу технологиите. Напротив. Според Михалков липсата на смисъл е главната причина за упадъка на голяма част от индустрията на западното кино - режисьорът смята, че то е престанало да търси човешкото, а това според него влияе пагубно изобщо на изкуството: "Погледнете съвременното изкуство. Образът на света се е превърнал в измама - едно се представя за друго. За милиони долари се продава нищо - парче дърво. Това води до обезсмисляне на майсторството". Няма как да спорим с такава здрава логика, защото днес много прехвалени "творби" будят недоумение.
"Животът не ми позволява да бъда лекомислен", споделя още режисьорът.
Всъщност, той и не би могъл да бъде такъв. Михалков е непрекъснато мислещ и оценяващ човек; непрекъснато зает и на тази възраст. "Прилича на двигател, който не иска да спре да работи, за да не ръждяса." Така се изрази шеговито негов колега, и сравнението е много точно. В момента интересът му е насочен основно към театъра и към приема на студенти в Академията. Никита Михалков е сред строгите учители, които откриват таланти и се отнасят с тях взискателно, за да не ги "разглези" успехът. Счита възпитанието и образованието за толкова изключително сложна и фина материя, че смята че с нея трябва да се занимават само хора, които "имат право да го правят". Под това определено разбира, морални хора.
В театъра експериментира смело. В последно време е завладян от жанрове като мюзикъла и драматизацията на детски приказки. Там е вълшебен разказвач, който учи на добро.
В публичните си изяви е различен - строг и понякога доста краен. Но винаги човек, който отстоява мнението си. "Всички тези тенденции към "зелена енергия", глобализация, "световно правителство", "златен милиард", движения като childfree, еднополови бракове — всичко това е онова, за което е говорил свети Антоний Велики: "Ще настъпят последните времена, когато девет болни ще дойдат при един здрав и ще му кажат: ти си болен, защото не си като нас. И това е огромна опасност", казва в едно интервю режисьорът. И времето само доказва, че хора като него - със "здравословен ум" могат убедително да развенчават митове.
В едно интервю режисьорът споделя идеята си, че неговото предаване "Бесогон" има смисъл да влезе в училищата и университетите. Мотивира това с идеята за диалог с младите хора: "Не ми трябва слава, за да ме показват отново на екрана. За да се заговори по дадена тема, тя трябва първо да бъде повдигната". Михалков иска да провокира младите да говорят свободно по актуални теми на съвремието; да имат дързостта да споделят откровено мнението си. Като него.
Повдига въпроси като как се развива демокрацията в момента: "Демокрацията е въздушен балон, който виси над главите ви и ви кара да гледате нагоре, докато други хора бъркат по джобовете ви". Но това не означава, че той не вярва в демокрацията, а просто че не приема деформирания вид, в който тя се превръща в популизъм.
В едно интервю, в което го питат за държавността в Русия, режисьорът казва: "Ние (има предвид руснаците) вече сме се нагълтали с онова, което преживяхме през 90-те, когато мнозина си въобразиха, че може без държавност. И до какво доведе това? До разруха на армията, образованието, здравеопазването". Дали можем да контрираме тези негови заключения? - Едва ли, защото у нас се случи същото.
На 27 ноември т.г. предстои премиерното връчване на наградата "Диамантената пеперуда", която ще се проведе в "Работилница № 12 на Никита Михалков". Едно ново начинание, за което режисьорът оптимистично вярва, че "може да върне в киното нравствените и националните ценности на онези страни, чието кино не се чува, не се вижда и не се познава. Бихме искали наградата да се превърне в основа за създаването на Евразийска киноакадемия, в която могат да членуват всички, които споделят тези ценности", обяви още една новост в плановете си Михалков. Амбициозен план, защото намерението му е да го превърне в аналог на "Оскар". Но дали това ще се случи, предвид войната в Украйна, която така и не приключва, и на фона на всички санкционни мерки срещу Русия в момента, е въпрос.
Изкуството и спорта са спирали войни в човешката история назад във времето. Но очевидно днес живеем в един друг свят. Хора като Никита Михалков, обаче, остават да бъдат жалони на културата, които ни дават пример за воля и дързост да говориш от първо лице; и надеждата, че изкуството все пак може да спаси света и човеците.
Любопитно от политическата му дейност: Михалков участва в среща на "Номоканон", сръбска младежка организация, която отрича военните престъпления, извършени от сърби през югославските войни от 1992-1999 година. В реч пред организацията той говори за "война срещу православието", като цитира православното християнство като "основната сила, която се противопоставя на културния и интелектуален "Макдоналдс".
Думата, която Никита Михалков винаги е подчертавал като най-важна за себе си в лично качество, и за родината си, е Достойнство с главно "д". Прави впечатление, че няма интервю, в което той да не подчертава важността на това качество за съществуването на човека, изобщо. Темата, по която е критикуван най-много - мнението му за войната на Русия с Украйна, отстоява неотклонно, без да се колебае във възгледите си. Нещо повече, Михалков нееднократно подчертава тази война като "предизвикана неизбежност": "Осем години светът спокойно наблюдава как невинни руски граждани са убивани безнаказано, само защото не са искали да признаят нацисткия режим в Украйна, който дойде благодарение на преврата (Майдана)". Според него призивите за мир на Запада са лицемерни и поради това ги окачествява като "възмутителни". Тази позиция режисьорът поддържа и до днес. Основателно упрекван, или не, трябва да му признаем, че за да отстояваш мнение, което масово не се харесва, се иска достойнство с главно "Д".
Много руски артисти, дори негови "бивши приятели", окачествяват тона му като "безпардонен", но това е той - "войнственият мозък" Никита Михалков. В обичайния си стил той не може да бъде друг, освен себе си. Зад гърба си е оставил твърде много и стойностни творби, за да проявим уважение към мнението му. От колегите си е смятан за толкова добър в актьорството, колкото и в режисурата. На почти всичките си филми е сценарист.
Признат е за един от най-добрите в адаптирането на руска литература в киното, и то на сложни автори като Чехов, Гончаров и Бунин. По време на Ковид епидемията Михалков работеше по филма си "Шоколадовият револвер". Когато болестта повали и него, попадна в тежко здравословно състояние в реанимация. Оздравя, и отново се залови за работа. Неуморен, целеустремен, неподражаем - просто, Никита Михалков.
Винаги ли е бил такъв? - Да. Ето малко любопитни факти от живота на младия "луда глава" Никита Михалков: През 1966-а, като студент се жени за състудентката си, актрисата Анастасия Вертинская, с която четири години по-късно се развежда. Двамата имат син - Степан. Като студент е изключван за системно нарушаване на дисциплината. Във ВГИК учи в класа на Михаил Ром, където преди него са учили брат му, Андрей Кончаловски и Андрей Тарковски, но той, както сам споделя, "оставя по-трайни следи от тях". Явно има предвид поведението си.
Дипломният му филм - "Спокоен ден в края на войната" е отличен на VIII фестивал на студентското кино с наградата на журито "Съветски екран". Военната си служба отбива в атомния подводен флот в Камчатка. Вторият му брак е с манекенка - Татяна Соловеева, от която има две дъщери и син. През 1984 година получава званието "Народен артист на РСФСР". Към края на 80-те години режисьорът създава творческото обединение "Три Те" (творчество, товарищество, труд), съществуващо днес под формата на продуцентска компания. Първият филм, изработен в това обединение е "Урга - територия на любовта" (1991), номиниран за "Оскар".
От 1990-а до 1995 година Михалков заема поста президент на Всеруската тенисна федерация. През 1992 година режисьорът става член на президиума на Руския международен фонд на културата. От 1993-а е председател на Руския фонд на културата, съвместно с академик Дмитрий Лихачов. Филмът му от 1994 година "Изпепелени от слънцето" печели "Златна палма" от Международния кинофестивал в Кан, и "Оскар" в категорията "Най-добър чуждестранен филм". През 1998 година Михалков е избран за председател на ръководството на Съюза на кинематографистите в Руската федерация. Същата година снима суперпродукцията "Сибирският бръснар", чийто бюджет възлиза на 45 милиона долара. Никита Михалков е президент на Московския международен кинофестивал от 21 юни 2007 година.
През 2015-а получи забрана да влиза в Украйна за 5 години заради подкрепата му за руското анексиране на Крим през 2014-а. В същото време се застъпи за освобождаването на лишения от свобода украински режисьор Олег Сенцов. На 24 февруари 2022 година апелира за международното признаване на Донецката народна република и Луганската народна република от Русия, и както вече стана ясно - неотклонно подкрепя руското нахлуване в Украйна през 2022-ра. ЕС санкционира Михалков във връзка с тези му изявления.
Но той има свое виждане за всичко хубаво и всичко лошо, което му се случва - както сам казва, "важното е човек да може да го понесе с Достойнство".
Честит юбилей на майстора на киното Никита Михалков.
Еми Мариянска, Impressio.dir.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар