В официалната книжнина е записано: „Денят на народните будители е български празник, който се чества ежегодно на 1 ноември. Той е посветен на възхвала и почит към дейците на българската духовност, култура и просвета, като учители, книжовници и борци за национална свобода“.
И ето, че тази бележита дата пак изгрява над нас със спомените за свидни имена на всеотдайни нашенци. Отново се леят патриотични речи за славна история, за духовни подвизи във време оно и да речем, и за сега. Благоговейно се произнасят имена на съвременници, наградени за отдадеността им в тази необятна хуманна сфера. Играят се хора и ръченици и се присяда на празнична трапеза. Но…
Но в цялата тази мила олелия се размиват отдавна гноящи обществени въпроси, които съвременните будители (ако наистина са се пожертвали като такива) трябва да внесат в дневния ѝ ред. Например: има ли днес България свой национален идеал и какво гласи той? А ако няма – защо? Понятията „родина“ и „държава“ припокриват ли смисъла си в черния ни делник, или взаимно се отричат? Коя от двете Българии – тази в географските си граници, или „другата“, в диаспората, по-чисто и честно пази своя родов корен, език и патриотична нагласа? Защо властимащите демагогски лъжат, че младите ще се върнат от чужбина, без да уточняват за кои „млади“ приказват? За вече 50-60-годишните, или за родените в странство 3-ти и 4-ти поколения? Защо да се връщат, пък е друг въпрос с повишена трудност за будителите, след като официалната държава е в катастрофална демографска трагедия: с нарастваща смъртност и прогресивно намаляваща раждаемост – числата са оповестени дори в лъжливата национална статистика.
Неумолимата вътрешна миграция от малките към големите населени места оставя след себе си пустош, руини и забравени гробове, а политическите междуособици загърбват „обикновените“ човеци, кучета ги яли. Но само за първите 9 месеца на миналата година те са получили над 1 милиард евро от близките си по света, за да оцелеят физически. А тези без близки хора? А стотиците хиляди мизеруващи под прага на бедността? А очевадната застарялост на нацията, доколкото въобще е такава? С дрипавата си етническа черга (без да имам нещо срещу етносите), върху която за българите остава педя място? А засега уж незабележимият приток на работници чужденци, който ще става все по-голям и заемащ възлови места в химеричната ни икономика? А политическото послушание, превърнало се в евроатлантическо „добър ден“? А…
Въпроси, въпроси и още много болни и болезнени въпроси, на които трябва да отговорят новите народни будители със слово, дело и личен пример.
Лесно е да кичиш с цветя и венци ликовете на достойни предци. Приятно е да глаголстваш за славна история и какви сме били едно време. Хубаво, но сега е друго време! И ако си съвременен, честен, достоен за мисията си народен будител, ще изречеш гръмко очевидната истина, че България загива. При това не от чужди, а от свои... родни безродници. Ще посочиш и път как това да не стане, макар че пътищата са вече обрасли, от 1989 г. насам, само с отровни партийни и политически отпадъци...
За щастие, съществува „другата“ България: във всички краища на света, пазеща езика, традициите, обичаите и спомените за предците. Имаща своето реално бъдеще, в лоното на което ще се прислони някога и националната ни памет. Прокудена от родното огнище, гасено днес от апатичните ни, безволеви ръце…
Народни будители, народни будители, къде сте? Ако само гледаме назад, в миналото, не ще получим право на бъдеще, а ето – и сега се спъваме в сивото си настояще... Нека не роним елейни слова с широко затворени за реалността очи. Трябва да сме будни, будители народни, и хората да вярват в искрената ни същност! Да повярват и в себе си – също...
Георги Н. Николов, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар