Никой не ни бръсне за слива

Днес вместо целувките на Живков с Брежнев, гледаме почти френски орални упражнения от „елита“ ни, но без ефект. Така че на този етап от нийде взора надежда не види...

 

 

Напоследък много мисля относно това докъде се е докарал елита ни. 

Не знам дали заради есето на Дачков, което ме провокира през седмицата, или просто защото и на мен, както на много други българи, ми е писнало. Хем ми е писнало, хем ме е яд, хем изпитвам известна тъга, защото България не винаги е била в това наведено положение.

Вие знаете ли, например, че Цар Фердинанд I e бил един от най-близките съюзници на кайзер Вилхелм II?

Германският император лично e идвал на фронта ни, за да покаже уважение към българските войски. При това е идвал, облечен във военна униформа на български пехотен генерал – за да ни окаже още по-голямо уважение.

В ония години тези „малки жестчета“ са имали огромно значение и са говорили повече от цялата дипломация на държавите. Даже веднъж Вилхелм е спал в къщата на Йонко Вапцаров и твърде вероятно може да е щипал по бузите малкия Никола Вапцаров. Това е все едно Урсула фон дер Лайен да долети в Сопот, облечена в народна носия, и да поднесе венци на паметника на Иван Вазов и на този на Левски в Карлово.

На откриването на Олимпиадата в Берлин през 1936 г. пък до Адолф Хитлер стои цар Борис III и дори не вдига ръка за нацистки поздрав, и то във времена, когато дори английските и френските спортисти гордо вдигат десница за хитлеристкия поздрав.

Тоест, и тогава първият ръководител на държавата ни – царят, е имал пряк достъп до човека, който е властвал над Европа. Това е все едно Наталия Киселова да гледа американски футбол с Доналд Тръмп във САЩ, вместо да гледа с Гонзо в София пародията ни национален отбор по футбол.

Добри или лоши, но Георги Димитров и Васил Коларов бяха част от най-висшия елит на световния комунизъм. Те са били шефове на Коминтерна и то последователно. Двама българи са ръководили световното комунистическо движение и са имали пряк достъп до най-главния вожд на народите – Йосиф Сталин.

Тоест, дори разделена на десни и леви, яростно озлобени едни към други, България все пак е успяла да произведе реални десни и леви елити, които да могат да кажат по една добра дума за българите, независимо кой спечели световните баталии. Това е все едно Христо Иванов и Асен Василев да са последователно председатели на Световния икономически форум в Давос вместо Клаус Шваб.

Или Борисов и Пеевски последователно да произнасят речи пред годишната конференция на консерваторите CPAC. Всъщност имаме такъв пример днес, но той не е български – това е Виктор Орбан, който определено има пряк достъп до световния вожд на консерваторите – Доналд Тръмп, и някак си му се получават на Орбан нещата с него.

Колкото и да е противоречив, Тодор Живков успя да се пребори за любовта на СССР и то по безапелационен начин. И то в трудни времена, когато не се знаеше кой в СССР ще подкара влака. Дружбата им с Брежнев наподобяваше немски любовен филм за пенсионери.

Мляскаха се със страст, но България намазваше здраво. България беше „братче номер 1“. Е, заради това го отнасяше и с измислени афери, като убийството на папата и сходни, но все пак беше геополитически фактор и пръв „солташак“ на Червената империя.

Толкоз петрол лапахме от Съюза, че се наложило чак рафинерия да строят: който не знае, „Нефтохим“-ът в Бургас започва да се строи още през 1963 г. Огромно предприятие, едно от най-големите на Балканите. Заради топлите отношения на Живков със съветите, България единствена в източния лагер имаше подводен флот, докато молбите на Румъния и Чаушеску за същото бяха отклонявани от Кремъл. Заради Живков България днес е в клуба на ядрените държави (а той не е много голям този клуб дори и в наши дни). Заради Живков България получава бойни самолети МиГ-29 едва три години след като света изобщо вижда тези машини на едно авиоизложение. А сега платихме напред пълната сума за F-16, самолети с 40-годишна история, и още не сме си ги взели всичките. А тези, които си взехме, май се оказаха и чупливи. За сравнение, по критерии на Живков от социализма, нашите пилоти вече трябваше да летят на F-35, ама нейсе.

И, ако не сте разбрали за какво ви разправям всичко това, то е заради тъжната констатация, че нещо не ни бива в любовта към „Големите братя“ вече. Никой не ни бръсне за слива.

Имаше надежда, че Бойко Борисов, уж закърмил малко от школата на Живков, ще може да го играе близък на световните фактори, но откакто врътна крана на Турски поток през 2018 г., нещо спря да преде. И никой не ебава да идва вече у нас.

Забелязвате ли го и това? Никой не идва у нас. Ни-кой. Ни американски, ни руски лидери, ни никой важен фактор. Последно Меркел се отбиваше ей така, да потупа Бойко по рамото, че е толкова наведен пред Германия, но дотам. А дори в близката ни история имаме примери за височайши чужди визити – двама американски президенти, Путин беше два пъти у нас, като единия даже държа благодарствена реч към народа ни от Шипка.

Царят доведе британския крал Чарлз на крака в София, тогава все още принц и пръв престолонаследник на майка си, за да се видят на чашка чай из соц-мраморите на Министерски съвет, все пак, братовчеди са си. Като казах „чашка чай“ се сетих, че май пак имахме някакви проблеми с Холандия относно влизането ни в Европейския съюз въобще и си спомням, че Симеон Втори нещо отиде при някакъв свой братовчед там и не ги знам какъв чай пиха, но Холандия не ни създаде никакви пречки, а през следващата година Холандия даже стана чужд инвеститор номер 1 в България, а всички лалета по цветните пазари бяха внос от ниската земя.

Симеон Сакскобурготски бе и последният българин, който е вързал тенекия на американски президент. Това прочетохте ли го добре? Нашият все още жив монарх (защото той е помазан за цар по рождение) врътва Джордж Буш-младши и не отива на среща с него в Белия дом. Не знам дали си спомняте, тогава имаше един момент, че България имаше постоянен представител в Съвета за сигурност на ООН (Стефан Тафров) и нашето мнение, било то и по случайност, беше важно относно мераците на САЩ да почват войната в Ирак. Съответно тогавашния американски президент Джордж Буш много ни натискаше да ги подкрепим, а Симеон Втори видимо се опитваше да изкрънка нещо и за България, в смисъл да не си дадем задника ей така, без някакъв келепир и за нас. Затова царя си измисли, че има някаква много важна реч в ПАСЕ (която можеше да бъде прочетена и от всеки друг български министър) и отиде в Брюксел, вместо във Вашингтон. По-късно се състоя и срещата в САЩ, разбира се, но България вече получи пари по линия на НАТО и мисля, че някакви програми за модернизиране на въоръжението, вече не помня какво точно, а и тогава интернетът в България беше все още беше млад и медийната власт все още беше в хартиените печатни издания.

Е това е да си роден с идеята да работиш „началник на държава“ – разликите в класите е огромна.

Вижте само докъде сме се докарали – да жалим по Симеон Сакскобурготски и по Станишев, който пък беше последния професионално подготвен и с образование да управлява държава министър-председател. Подчертавам – с нужното образование за това, проверете го и ще разберете за какво ви говоря. Човекът и сега единствен е формулирал като кауза може би най-големия стратегически проблем на България – демографската катастрофа. Защото без хора няма държава.

В годините на НДСВ и Тройната коалиция, колкото и ужасни да са били те за някои хора, държавата беше в подем – Европейският съюз наливаше пари у нас през предприсъединителните фондове, имахме стабилни икономически ръстове всяка година, балансирани консервативни бюджети на Милен Велчев и Пламен Орешарски, Николай Василев-Малкият Мук пък проведе последната истинска дясна административна реформа в държавата (разбирайте – съкращения и оптимизации на хрантутещия се държавен апарат).

Питайте който си искате професионален и безпристрастен финансов специалист у нас и ще ви ги каже тези същите неща. Тогава дори ДПС в лицето на Йордан Цонев въведоха плоския данък, заедно с БСП. Представяте ли си?! БСП и ДПС въведоха плоския данък у нас, за който днес така жално плаче целия бизнес. По дяволите, дори тогавашния варненски кмет Кирил Йорданов, който понякога почваше да пие още от обяд, си тежеше повече на мястото от наследниците му Портних и Коцев.

Новата българска надежда „да се оправим“ – Румен Радев, също нещо не го бива в световните дела. Той пък го обърна на луксозни екскурзии на принципа „Деси иска да пътува“. Даже навръх Деня на будителите заведе жена си в Кайро, та да види и тя откриването на Големия египетски музей. Ашколсун! Евалла! Дето се вика, такова пътуване е веднъж в живота. Преди това пък беше на форум в Саудитска Арабия. Пътувания до екзотични дестинация без файда за страната ни. Нещо като Зафиров последен зад Путин и Си Дзинпин на площад „Тиенанмън“ – много снимки за нищо.

Днес вместо целувките на Живков с Брежнев, гледаме почти френски орални упражнения от „елита“ ни, но без ефект.

Ако някой ми обясни защо САЩ дадоха газова и нефтена отсрочка на Сърбия, най големия путинов съюзник на Балканите, а с нас нещо се туткат, ще съм благодарен. Орбан също им показа как се прави. И не се видя със сина на Тръмп за 5-10 минути, а директно се срещна с бащицата Тръмп, с когото се и чуват по няколко пъти в годината. И за него санкции няма. За Орбан бре, дето скача на Украйна и Запада повече от Медведев след три водки. Орбан се оказа по-американски брат от нашите, дето им дадоха пари за какво ли не.

То не бяха американски ТЕЦ-ове с 20 години гарантирана печалба от 15%. То не бяха F-16, платени напред. Сега и реактори ще взимаме на Бог знае каква цена. Окей, така се прави, ама за нас няма ли да има някаква изгода? Поне нафтата да ни оставят.

Въобще нашите нямат гръб ни при официалните партньори, ни при неофициалните им „любовници“ – бившите ни „братушки“. Ако се обърне палачинката, нали не си представяте, че Коцето е близък до Путин? Или па я си представете Ивелинчо от парка до Ветрино да уреди нещо с Лавров? Смех.

Така че на този етап от нийде взора надежда не види. И дано приближаващата буря ни подмине.

Филип Антонов, Afera.bg