След 25 години съществуване еврото все по-често престава да бъде тема табу.
Общата европейска валута, представяна през 90-те като двигател на растеж и просперитет, днес съпътства икономика с хронично ниски темпове, дългови кризи и структурни дисбаланси. В анализ за The European Conservative икономистът Свен Ларсън поставя въпроса, който Брюксел избягва: дали Европа не би се справила по-добре без еврозоната – и дори без самия Европейски съюз.
Идеята за обща европейска валута съществува отдавна, но започва да придобива реални очертания през 80-те години. С трансформацията на Европейските общности в Европейски съюз през 90-те валутният съюз става политически факт, а сеченото в началото на новото хилядолетие евро вече четвърт век е реалност, отбелязва The European Conservative.
Днес, при разширяваща се еврозона – Хърватия се присъедини през 2023 г., а България се очаква да влезе през януари – на пръв поглед изглежда нелогично да се говори за разпадането ѝ. Но именно икономическите резултати на Европа правят този дебат неизбежен.
Еврото и неизпълненото обещание за икономически растеж
Както подчертава Свен Ларсън в The European Conservative, еврото е било „продадено“ на европейците като катализатор за растеж, конкурентоспособност и глобално икономическо лидерство. Реалността обаче е различна – Европа изостава спрямо САЩ и други големи икономики, а разликите между държавите членки се задълбочават.
Допълнителен тласък за този дебат дава и коментарът на Илон Мъск в X, в който той призовава за разпускане на ЕС. Ларсън приема думите му като мисловен експеримент и анализира икономическите последици от евентуален край на Съюза, стигайки до извода, че Европа би могла да има по-добро икономическо бъдеще без тежката брюкселска бюрокрация, пише The European Conservative.
Остава обаче ключовият въпрос: какво би станало с европейската икономика, ако еврозоната престане да съществува?
Защо еврозоната не е оптимална валутна зона
За да отговори, Ларсън се обръща към теорията за оптималните валутни зони, разработена от Робърт Мъндъл в класическия труд A Theory of Optimum Currency Areas („Теория за оптималните валутни зони“). Именно за тази концепция Мъндъл получава Нобелова награда по икономика.
Когато еврото е проектирано, неговите поддръжници твърдят, че Европа ще се превърне в оптимална валутна зона благодарение на „четирите свободи“ на ЕС – свободното движение на труд, капитал, стоки и услуги. Ако те бяха напълно реализирани, Европа щеше да създаде първата в света „синтетична“ оптимална валутна зона, посочва The European Conservative.
Синтетична – защото не възниква естествено, нито чрез изграждане на национална държава, нито чрез продължителна икономическа интеграция, а чрез политическо решение, наложено чрез законодателство.
Асиметричните шокове и пътят към икономическа стагнация
Още в началото на 90-те икономическите изследвания предупреждават, че еврозоната няма да бъде оптимална валутна зона без пълна интеграция на пазарите на труд и капитал. В Currency Competition and European Monetary Integration (Валутна конкуренция и европейска парична интеграция) Роланд Ваубел обяснява, че при липса на такава интеграция еврозоната ще бъде принудена да понася силни макроикономически дисбаланси.
Точно това се случва. Дълговата криза в Гърция, Италия, Испания и други държави преди около 15 години е класически пример за функционирането на субоптимална валутна зона, отбелязва The European Conservative.
В изследване от 1993 г. Гулиелмо Капорале показва, че при национални валути икономическите различия между държавите се балансират чрез валутните курсове. При обща валута обаче т.нар. „асиметрични макроикономически шокове“ не се неутрализират, а се разпространяват между страните, водейки до висока безработица и по-ниско производство – прогноза, която се сбъдва с „смразяваща точност“, пише The European Conservative.
Би ли спечелила Европа при край на еврото
Вместо да изгради реална икономическа интеграция, ЕС се фокусира върху фискална дисциплина чрез Пакта за стабилност и растеж – с ограничения за дефицитите и публичния дълг. Според Ларсън това води не до сближаване чрез растеж, а до „надпревара към дъното“, при която икономическата стагнация се превръща в обединяващ фактор.
Изводът на The European Conservative е ясен: връщането към национални валути с плаващи обменни курсове би позволило на европейските икономики да се развиват според собствените си условия. Инфлационните и икономическите шокове биха се поемали от валутните курсове, а не от масова безработица и бюджетни ограничения.
Без еврозоната и без Пакта за стабилност и растеж правителствата биха могли да водят фискална политика според националните си нужди, като различията между икономиките се балансират чрез пазарни механизми. Парадоксално, именно този по-органичен процес би доближил Европа повече до критериите за оптимална валутна зона, отколкото еврото е успяло за 25 години.
„Ако някога се стигне дотам“, заключава Свен Ларсън в The European Conservative, „Европа не бива да се страхува нито от края на Европейския съюз, нито от края на еврото.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар