Дойде сезонът за разговори за „честни избори“. Най-важната задача, казват, за служебното правителство. Все едно от това зависи съдбата на държавата.
Ако обаче гледаме България през призмата на реалното управление, се оказва, че няма значение дали изборите са честни или не. Има значение, разбира се – за онези, които се борят за власт, влияние и пари. Но за онези, към които уж са насочени всички тези патетични речи – избирателите – значението е все по-символично.
Който и да е бил на власт през последните трийсет години, резултатът е удивително постоянен: плавно, но неотклонно „постигане“ на всякакви последни места в Европа. Плавно и неотклонно задълбочаване на демографската криза, на неравенствата, на неграмотността, на онова всекидневно унижение, при което за мнозинството „да си оправиш зъбите“ се превръща в житейски проект.
През тези години се появяваха и спасителите. Един след друг. Симеон, Борисов, Слави… Всеки идваше с обещанието да обърне посоката, да „скъса с модела“, да вкара страната в нова ера. И всеки, потъвайки в реалното управление, неусетно попадаше в същия дълбок, отъпкан, неизменен коловоз на „каруцата“ България.
Каруцата скърца, пътят е кален, конете – уморени, но возията продължава. Само кочияшите се сменят. И всеки нов уверява, че точно той държи юздите по-различно.
Затова и разговорът за честните избори звучи все по-странно. Не като разговор за бъдеще, а като ритуал – нужен, важен, почти свещен... и в същото време болезнено откъснат от ежедневието на хората.
Не защото честността не е важна. А защото отдавна не сме сигурни дали е достатъчна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар