Трагедията „Петрохан“ вече не е просто криминална хроника. Той е диагноза. Диагноза за институции, които са "спали". За политици, които са мълчали. И за парламент, който дори когато гласува „правилно“, го прави с половин уста.
Случаят с НАКЗТ и Ивайло Калушев разкри не само зловещи престъпления срещу деца, но и политическа среда, в която подобна структура е успяла да се институционализира, да събира дарения и да функционира под носа на държавата. Шест жертви по-късно обществото задава въпроса кой допусна това?
Миналата седмица Народното събрание прие промени в Закона за закрила на детето, които дават частичен публичен достъп до регистъра на осъдените за сексуални престъпления срещу деца. 182 гласа „за“. Формално – с консенсус. Реално – с пробойна.
Разпечатките от гласуването показват, че една трета от групата на ПП-ДБ не участва във вота. Сред негласувалите личат имената на Асен Василев, Бойко Рашков, Надежда Йорданова, Явор Божанков и Венко Сабрутев. Не „против“. Просто не са гласували. В момент, в който обществото очаква ясна позиция. Обяснението – защита на човешките права и личните данни. Контравъпросът – а правата на децата?
Следите назад
Острият политически заряд идва не само от самото гласуване. Част от тези имена са свързани с периода 2021–2022 г., когато НАКЗТ е регистрирана и прави своята частна „държава в държавата“. По времето, когато Надежда Йорданова е министър на правосъдието, организацията получава регистрация. Докато Бойко Рашков оглавява МВР, на свързани лица са издадени разрешителни за оръжие – факт, който днес звучи смущаващо на фона на разигралата се трагедия и последвалите я разкрития.
Финансовите връзки също повдигат въпроси. Името на Саша Безуханова бе споменато сред дарителите. Законни ли са били тези дарения? Декларирани ли са били коректно? И кой е упражнявал контрол?
Това вече не са морални въпроси. Това са въпроси за институционална отговорност.
Законите, които стоят в чекмедже
На този фон още през декември 2025 г. ДПС-Ново начало внесе предложения за по-тежки наказания при сексуални посегателства над деца – до 12 години затвор и минимални прагове, които да спрат практиката обвиняеми да излизат срещу символични гаранции. Повод стана скандалът с директора на 138-мо училище Александър Евтимов.
Месеците минават. Текстовете стоят. Комисиите мълчат. А когато законодателят мълчи по тема като тази, мълчанието звучи като позиция.
Псевдоморал и реална отговорност
Години наред ПП-ДБ и близкият до тях НПО сектор претендираха за монопол върху морала в политиката. Сочеха с пръст, лепяха етикети, раздаваха присъди от телевизионни студиа. Днес обаче въпросите са към тях.
Защо една трета от групата им не натисна бутона?
Защо предложенията за по-тежки санкции се бавят?
Защо институциите не са видели навреме какво се случва в „Петрохан“?
„Петрохан“ вече не е само трагедия. Той е огледало. И в това огледало се вижда не само престъпление, а политическа безгръбначност.
Обществото има право на гняв, но още по-голямо - на отговори. А отговорите не се дават с отсъствие от гласуване.
Дават се с ясна позиция – за децата и за хората, които им посягат и ги насилват – психично и физически, а не за удобството на политическата тишина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар