Цензурата не е нито лява, нито дясна. Тя не е идеология, а рефлекс на властта. Когато властта е уверена, тя спори. Когато отслабне, започва да забранява.
Когато вече не може да убеждава, лепи етикети. Когато не понася критика, обявява критиката за опасност. Тогава идват списъците, санкциите, регулациите, „проверителите на факти“, алгоритмите и цялата модерна машинария на заглушаването.
Най-важният въпрос при цензурата не е дали я има. Има я винаги. В една или друга форма. Въпросът е къде е границата, кой я определя и по какъв ред. Ако границата е размита, ако я чертаят бюрократи, съдии, платформи, непеошки мрежи и политически конюнктури, тогава уж защитаваме обществото, а всъщност дресираме подчинение.
От древността до днес механизмът е един и същ. Властта винаги е искала не само да управлява хората, а и думите, с които те описват света. Защото който определя какво може да се казва, много скоро започва да определя и какво може да се мисли. Точно затова цензурата е вечният изкусител на всяка власт - държавна, религиозна, партийна, корпоративна.
В края на VII в. пр. н. е. юдейският цар Йоаким заповядва унищожаването на свитъка с пророчествата на Йеремия. През IV в. пр. н. е. Платон става първият философ, обосновал нуждата от съчетаване на самоцензурата сред драматурзите с обществената цензура. През 213 г. пр. н. е. китайският император Цин Шихуан нарежда да се изгорят всички книги, освен медицинските и селскостопанските, за да защити империята от опасностите от поезия, история и философия. Налага единна държавна доктрина, появила се първата централизирана китайска държава.
„Когато страхът от истината е по-голям от страха от поражението, лекарството става отрова“, гласи даоската мисъл.
Днешната цензура рядко прилича на старото задраскване с червен молив. Тя е по-умна, по-хладна и по-лицемерна. Не пали книги, а сваля съдържание. Не забранява пряко, а „модерира“. Не затваря уста, а намалява видимостта. Не казва: „Това мнение е забранено“, а внушава: „Това мнение е вредно, подвеждащо, рисково, недопустимо“. Така властта изглежда цивилизована, а резултатът остава същият: неудобното слово се изтиква извън допустимото.
Това е голямата измама на нашето време. Цензурата все по-често се представя като грижа - за сигурността, за общественото спокойствие, за демокрацията, за уязвимите, за качеството на информацията. Под всеки от тези благородни надписи може да се скрие и разумна защита, и чист произвол. Разликата е в границата. А границата почти никога не е толкова ясна, колкото твърдят нейните пазители.
Показателен е случаят с финландската депутатка Пяйви Рясянен. Делото срещу нея се превърна в тест докъде стига свободата на словото и откъде започва наказуемото слово, писа „Ройтерс“. „Законът за цифровите услуги на ЕС (DSA) налага пълна цензура под прикритието на „модериране на съдържание“ на повечето онлайн платформи. Свободата на словото умира в Европа. Законите за „речта на омразата“ позволяват да се забрани всяко несъгласие“, казва тя.
Тревожен знак, че в ЕС започват да наказват само за мнение. И именно тук е същината. Въпросът не е дали думите са груби, архаични или отблъскващи. Въпросът е дали наказателната сила на държавата трябва да нахлува в територията на убеждението.
Сходен е проблемът и при европейските цифрови регулации. На книга всичко звучи разумно: повече прозрачност, повече отговорност от платформите, ограничаване на незаконното съдържание. На практика обаче, когато над платформите постоянно виси натиск да бъдат „отговорни“, те започват да играят на сигурно. А да играеш на сигурно в областта на словото означава едно: да сваляш повече, да ограничаваш повече, да филтрираш повече. Така държавата невинаги цензурира пряко. Понякога просто създава среда, в която платформите вършат това вместо нея.
И точно тук е удобството на съвременната цензура: тя може да твърди, че не е цензура. Никой не ти забранява формално да говориш. Просто те изтласкват надолу в невидимото. Маркират те, ограничават те, демонетизират те, оставят те извън препоръките, губят те в алгоритъма. Външно всичко изглежда демократично. По същество публичният разговор вече е направляван.
Свободата на словото винаги се ограничава при военна необходимост. В периоди на въоръжени конфликти неизбежно се блокира информацията, противоречаща на официалната позиция. Днес сме в условията на световна хибридна война, в която пламтят две горещи регионални в Украйна и Близкия Изток, примери за този контрол над информацията виждаме в изобилие. Поднася се на обществеността селективна информация, утаяват се събития. Представят се новини под определен ъгъл, изкривяват се факти.
Задейства се „списъчната“ цензура, при която в забранителни регистри се включват автори, издания или сайтове. Жак Бо, бивш полковник от швейцарското и бивш служител в НАТО, стана обект на санкции от страна на ЕС с измисленото обвинение, че е „рупор на проруска пропаганда“ и „разпространява конспиративни теории“. Военният експерт, бивш офицер-десантчик от френските въоръжени сили Ксавие Моро, е в същия санкционен списък като „проводник на кремълската пропаганда“.
Нека бъдем ясни: призивите към насилие трябва да се преследват твърдо. Пряката заплаха, подстрекаването, организирането на насилие не са „алтернативно мнение“, а реална опасност. Но между това и днешната склонност да се санкционира всяка остра, груба, шокираща или неудобна реч има огромна разлика. Ако тази разлика бъде заличена, законът се превръща не в щит, а в тояга.
Именно тук стои и проблемът със законите за „речта на омразата“. Ако понятието не е тясно, ясно и прецизно очертано, то започва да набъбва. Вътре може да влезе обида, сарказъм, религиозно неодобрение, политическа полемика, морално възмущение, несъгласие с господстващите догми и накрая - всяко неудобно слово. Тогава вече не пазим обществото от насилие, а властта от несъгласие.
Да, чрез словото може да се нанася вреда. Но не всяка вреда е от един и същи порядък. Да бъдеш засегнат, обиден или възмутен не е равнозначно на това да бъдеш подложен на пряка заплаха. В свободното общество много лоши, глупави, пошли и отблъскващи думи трябва да останат допустими, защото иначе някой неизбежно ще получи правото да решава вместо всички останали кое е твърде остро, твърде грубо, твърде еретично. А това право винаги се изражда.
Цензурата е зло, понякога необходимо, но към нея следва да се подхожда с подозрение, а не като изход. Защото всяка власт, която твърде лесно забранява, рано или късно започва да се страхува от думи повече, отколкото от собствените си провали. И тръгва към диктатура. Идват етикетите, списъците, санкциите, процесите, платформеното заглушаване. Не за да спаси обществото, а за да спаси себе си от обществото.
Самоцензурата е неизбежна. Авторът - журналистът, водещият - си налага вътрешни ограничения. Медията е и бизнес. Има собственици, спонсори, рекламодатели, редакционни линии, законови рискове. Затова понякога не става дума за страхливо мълчание, а за калибровка на изразите. Да кажеш истината така, че тя да стигне до читателя, без да бъде убита още на входа от една по-остра фраза.
Но и тук има граница. Когато калибровката на изразите се превърне в изоставяне на смисъла, свободата вече е ранена отвътре. Когато човек престане да търси точната дума и започне да търси удобната дума, цензурата е победила, дори никой нищо формално да не е забранил.
Ето защо важното при цензурата е къде е границата, кой и как я определя. Ако тази граница се мести според страха на властта, според идеологическия вкус на деня или според паниката на платформите, тогава сме в зона не на свобода, а на дисциплинирано говорене.
А когато обществото свикне с това, то вече не забелязва цензурата. Започва да я нарича ред.
Д-р Илия Илиев, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар