“Прогресивна България” (ПБ) внася проект за редовен кабинет. Новата първа политическа сила има в Народното събрание категорично числено превъзходство, дължащо се не само на собствената и́ мобилизация, но и в голяма степен на отрицанието, което избирателите изразиха към досегашните политически играчи. Победата е ясна, но не е повод за еуфория.
Затова и лидерът и́ Румен Радев и обкръжението му основателно не изразяват бурни следизборни емоции. Те съзнават, че поемат властта в момент, в който пред тях стоят редица трудни за разрешаване външно- и вътрешнополитически проблеми. Победата на изборите е само началото. Истинското изпитание започва с управлението.
На преден план е системната икономическа криза в света и конкретно в Евросъюза. Опитвайки се да спасяват себе си, САЩ все по-безцеремонно мачкат чрез санкции, зависимости и други техники наляво, надясно и особено по Европа. Вътре в страната ни икономическата обстановка също е сложна, с тенденция към тежка. Тя не предлага на властите избор между добри решения, а по-скоро между неприятни, болезнени и още по-болезнени.
Към това се прибавят системните проблеми, които от години чакат спешни и реформаторски решения - в правораздаването, енергетиката, демографията, администрацията, сигурността. Тези проблеми не могат да бъдат отлагани безкрайно. Но не могат и да бъдат решени с лозунги, гръмки обещания или кадрови импровизации.
Тук е и една от слабостите на „Прогресивна България“. Тя все още е само политическо намерение, а не дори ситуативна клиентела. Тепърва ще се оформя като устойчива организационна структура, а това е сериозен риск за предстоящото управление както в законодателната, така и в изпълнителната власт. Според нашенските нрави, към нея вече са се устремили всякакви мераклии да консумират благините на властта - партизани, случайници, хитреци, кариеристи и народни отмъстители. Ако висшите партийни организатори не вземат навреме нужните мерки, главоболията и белите от такива хора ще се окажат доста повече от ползите.
Именно затова в този етап от съществуването на България, в тази евросъюзна среда и при това състояние на политическата „класа“, обичайната политическа борба върху добре познатия разкалян обществен терен би била опасна и вредна за всички. Новата власт вероятно ще каже на противниците си: поне не ни пречете злобно. Но реалностите изискват нещо повече - поне в ключови моменти да се помага. С оглед на държавните интереси и обществените очаквания не е време за изкусителния балкански политически сеирджилък.
А точно към това, изглежда, се насочва опозицията. ГЕРБ, ПП, ДБ и ДПС-НН влизат в новия парламент с тежко ерозирало обществено доверие. Върху тях тежат клиентелистки шмекерии, нечистоплътни сглобки, управленски провали и безсрамни скандали. Полезният им творчески потенциал за произвеждане на своевременни и смислени политически ходове изглежда изчерпан. Възстановяването му, ако въобще е възможно, ще иска години.
При този мижав потенциал почти единственият им шанс за оцеляване на терена е да наблюдават отстрани вероятните грешки и провали на ПБ и Румен Радев. Не да предложат в даден момент по-добро решение. Не добронамерено да опитат да поправят някое погрешно. Не да спазят публично поетия ангажимент да бъдат конструктивна опозиция. А да чакат.
Сеирджията не саботира активно. Не хвърля камъни, не спира водата, не реже кабелите. Той посяда наблизо, кръстосва крака и чака с уж незаинтересуван поглед. Гледа как другият се бори в тинята и си казва: „Хак ти е да закъсаш, да се окаляш до ушите!“
В политически план сеирджилъкът означава да не предлагаш алтернативи, защото има риск те да бъдат приети и да се окажат полезни за управляващите. Да изобразяваш „остра опозиция“ в риториката, но да не поемаш отговорност, ако бъдеш поканен в реална властова ситуация. Да чакаш икономическа криза, социален взрив или вътрешен разкол при управляващите. Да се заяждаш символично за дребни грешки, без да имаш намерение да помагаш за големите решения.
Показателна в това отношение е позицията на Димитър Стоянов, бивш служебен министър на отбраната: „Глас против бъдещия кабинет на „Прогресивна България“ ще е глас в подкрепа на статуквото, срещу което уж ДБ и ПП се борят“. Той подчерта, че гласуването против редовния кабинет на първата политическа сила има силно символично значение. Повод за публикацията му са заявленията от ПП и ДБ, че ще гласуват против предложения състав на Министерския съвет.
Сеирджийски жест. С вота си „против“ кабинета на Радев ПП и ДБ едва ли могат да спънат правителството. Но искат да запишат, че ще бъдат „против“ и в други случаи. Например, когато ПБ потърси подкрепа за 160 депутатски гласа за съдебна реформа. И това не важи само за „Шарлатаните“. Ако ПБ успее, другите губят окончателно. Ако ПБ се провали поради неподготвеност за големите трудности, те доволно ще заявят: „Ето, ние ви казахме!“, с надеждата да се закрепят отново на терена.
Опозиционните клиентели в този парламент нямат особен интерес от стабилно управление и от успех на ПБ. Нямат лична и групова мотивация да бъде разбито т. нар. статукво, да се извърши реална съдебна реформа и възмездието да настигне поне най-едрите разбойници и корупционери. Народът имал остра нужда, държавата била в критична ситуация - добре, но това са абстракции за политически групи, привикнали да мислят през собственото си оцеляване.
Техният интимен и колективен интерес е друг - скорошно пропадане на кабинета на победителите. Затова, освен с лицемерни думи, едва ли ще помагат. Едва ли ще правят здрави предложения. Едва ли ще влизат в градивен диалог. По-вероятно е да се заяждат, да потриват ръце и да чакат удобния момент.
А класическият опозиционен път би трябвало да бъде различен. Да се предлагат алтернативни политики. Да се преструктурират компрометирани партии. Да се изтласкат напред нови лица. Дори, когато държавният интерес го налага, да се създават тактически формации за съдействие на наложителните и болезнени реформи. Но кой да го направи?
ГЕРБ е изтощена от безпринципни сглобки, от подкрепи за чужди каузи и продължително управленско износване. Ръководството и́ е в режим на оправдаване. ПП и ДБ се разпаднаха политически и организационно - първите деградират, вторите лъснаха като нишова клиентела. ДПС се умълча в изолация.
Липсват родолюбие, национална отговорност, реформаторски идеи и политическа зрялост. Не се очаква и особено полезна, добронамерена помощ от Вашингтон и Брюксел. Там управленското объркване и политическата мъгла все по-често раждат противоречиви сигнали и разпореждания - за затягане на коланите, за ограничаване на свободите, за задълбочаване на цензурата, за война. Така толкова важният за властимащите в България външен фактор стана по-скоро объркващ, отколкото стабилизиращо насочващ. Каквото и да сториш, все си в грешка спрямо шефа!
Мълчанието на Румен Радев приключва. Ще се заговори за новите министри, за техните екипи, за първите им управленски решения, за реалната им подготовка да носят тежестта на властта. Няма място за големи очаквания в тези мъгливи и земетръсни времена. Разумно е обществото да очаква скромни успехи, полезни реформи и навременни решения.
Но едно условие е необходимо от самото начало: поне да не се пречи злонамерено, ако няма желание да се помага. Държавата вече не може да си позволи политика, в която едни управляват в криза, а други отстрани чакат калта да ги погълне.
Д-р Илия Илиев, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар