От десетилетия в света тече преформатиране на досегашния геополитически ред, създаден след Втората световна война, като подмолната борба за надмощие започва да става все по-явна.
Видяхме след падането на Берлинската стена доброволното изтегляне на СССР от Западна и Източна Европа. После – принудителното сваляне на режима на Саддам Хюсеин в Ирак и на Милошевич в бивша Югославия, като и двете държави бяха разкъсани на парчета и в тях се базираха военни на САЩ и НАТО.
Още преди това – войната на СССР в Афганистан при късния и сенилен вече Брежнев, а после и войната там на САЩ и НАТО, които, също като Москва преди това, „си счупиха зъбите“.
Постепенно, останалият единствен хегемон започна да действа без да се съобразява с международното право и международните организации, които бяха създадени за поддържането на установения ред. Идеолози и политолози започнаха да говорят не за Международно право, а за „правила“, които никой не знае къде са записани, какви са, кой ги установява, и които се менят според интереса на „хегемона“ и в зависимост от случая, като „за нашите“ е едно, а когато същото направят „чуждите на нас“, е друго. Впрочем, този флагрантен двоен стандарт започна да отвращава все повече хора.
Нека на горния фон разгледаме привидно неадекватното поведение на президента Тръмп, който сякаш сутрин говори едно, на обяд – друго, а вечерта - трето. Той бе избран втори мандат с обещания за MAGA, за еманципиране от „дълбоката държава“, за осветяване на корупцията преди него, прекратяване на финансирането на НПО в чужбина и т.н., все добри неща, и беше последван от хора, които искрено вярваха в тази кауза.
Но се оказа, че „дълбоката държава“ доста бързо го опитоми (дали с компромати в стил Епщайн или с нещо друго?). И Тръмп, с пресметливостта и усета на бизнесмен, започна да осъществява стратегията на предшествениците си за подчиняване на света, в който бяха започнали да се надигат конкуренти като БРИКС, Русия, пътьом занулявайки Европа, но на първо място борба с основния претендент КНР.
Още отначало беше ясно, че Украйна е прокси на САЩ във войната с Русия за изтощение. А Зеленски - опиянен от отредената му от МИ-6 роля на „велик световен стратег“ - се съгласи да воюва до последния украинец и до пълното унищожение на държавата си (някои го оприличават на Горбачов, който пък бе купен пак от МИ-6 на база тщеславие).
След преизбирането си Тръмп показва съществена трансформация. Например, по отношение на Москва, с публичните си изявления Тръмп и Джей ди Ванс сякаш даваха вид, че оказват натиск върху Киев. Организирани бяха гръмки дела за корупция срещу Миндич, Ермак и други от близкото обкръжение на Зеленски, за които се появи контролирано „изтичане“ информация кой е „поръчителят“. Поетапно започна ограничаване на финансирането на Киев, на безплатните дотогава доставки на оръжие (за американското оръжие за Киев сега плаща Европа, като Тръмп вече си поиска от европейците милиардите, които САЩ са дали на Киев при предишни президенти). Но зад тази демонстративна дейност започна да наднича друга цел на Вашингтон – печелене на време за прехвърляне на ресурс към Близкия Изток, съвсем близо до КНР.
Пътуващата двойка „дипломати“ Уиткоф и Кушнър даваха уверения на Москва, че „Тръмп е в час по Украйна“ и се придържа към договореното в Анкоридж. Кремъл се успокои и продължи да действа без особено старание на западния фронт, разчитайки, че Тръмп ще си спази обещанията. „Приспиването“ на Москва продължаваше с мантрата „сега ще натиснем още малко Киев, не се притеснявайте, всичко е под контрол“, за да могат американците да съсредоточат усилията си върху главната цел.
Кулминацията на този замисъл на кукловодите на Тръмп трябваше да стане неговото посещение в Пекин, което той, впрочем, отложи няколко пъти поради забавяне на подготовката на американската страна.
Тръмп искаше да отиде в Пекин с „четири аса в ръцете си“.
Първото асо – фактически контрол над Панамския канал, с който е покрил много важен китайски път за проникване и влияние в този регион. Второто – преформатиране на ситуацията във Венецуела, което още повече усилва контрола върху пътя на КНР към региона. Третото – предполагаемата победа над Иран, с която САЩ биха станали едноличен господар над енергоносителите в Близкия Изток. И четвъртото – договореностите с Русия за съвместна разработка на ресурсите в Арктика, при твърд контрол на САЩ върху операторите и логистиката.
Именно с тези „четири аса“ в ръка Тръмп беше решил да принуди Пекин на мълчаливо, по китайски, признаване на поражение, още преди да започне истинската „гореща битка“ за разделение на света.
Паралелно с това бе задействан механизъм за разрушаване на евразийската триада Китай-Русия-Иран. Американските стратези разчитаха, че демонстрацията на успех по иранското направление, заедно със сепаративно съглашение с Москва, ще предизвика взаимни подозрения у дотогавашните партньори: Пекин ще заподозре Москва в двулична политика, а Москва от своя страна ще заподозре Китай, че се опитва да се договори зад гърба й с Вашингтон, в ущърб на руските интереси. Вашингтон вече щеше да е в позиция да наложи на Москва по-твърди условия, предвид изменената геополитическа ситуация, в която САЩ могат да действат от позицията на сила по всички ключови направления.
Но… реализацията на тази стратегия се спъна още на пункта „Иран“. Съветниците на Тръмп – както в САЩ, така и в Израел – разчитаха на бърза победа над Иран, в която просто физически ще избият управляващия политически и военен елит и ще го заменят с по-сговорчив и по-удобен за тях. След унищожаването на старата върхушка от типа „ак сакал“ (стар мъдрец – тур.) обаче, на власт дойдоха не подготвяните от МОСАД сговорчиви ирански кадри, а млади духовни и военни ръководители, които много бързо организираха отбрана, при това не просто отбрана, а ефективно нападение над американски и израелски цели и разширяване на обхвата на войната сред съседните страни, с което сринаха съществуващия дотогава мит в ключ „нас САЩ ще ни защитят от враговете“. А със затварянето на Ормузкия проток, войната се разпространи в икономическо отношение върху целия свят, който настръхна срещу авантюрата на Тръмп и Нетаняху, засегнала енергийните доставки и цените на петрола, а заедно с това бръкнала дълбоко в джоба на техните граждани.
Независимо от публичните похвали на Тръмп към Русия и КНР, че са запазили неутралитет във войната на Израел и САЩ срещу Техеран, реалната картина май е различна. Неутралитетът на Москва се оказа просто фасада, зад която се криеше реална помощ за Техеран, под формата на разузнавателна информация, указване на военни цели за атака, и – много вероятно – определена военна помощ с оръжие. Така Русия, демонстрирайки публично неутралитет, на практика държеше в ръка собствен коз, готова във всеки момент да заиграе нескрито с Иран. Както САЩ, така и Русия се оказаха в ситуация на взаимно надлъгване. Всяка от страните искрено разчиташе да измами другата, което стана ключов фактор в по-нататъшното развитие на събитията.
Може би горното обяснява рязката смяна на реториката на Тръмп спрямо Русия. Той вече директно заяви, че САЩ не са безпристрастен посредник и призова Украйна да засили ударите в дълбочина по обекти на руската територия. С това същевременно се отправя сигнал към КНР, че САЩ се опитват да подходят във войната с тях „от другата страна“. След провала на операцията спрямо Иран, сега Тръмп пристъпва към радикализиране на проблема с Украйна, с което притиска Русия до степен, в която Пекин би се принудил или да се дистанцира реално, или да подкрепи Русия публично, като изостави досегашната си амбивалентна позиция, оказала се печеливша без Китай да участва и без да заема страна.
Според логиката на вашингтонските стратези, ескалацията на украинския фронт би принудила КНР – в нарастващия хаос – да преразгледа съюзническите си приоритети. Също така, не е изключено двойката Кушнър-Уиткоф да пристигне отново в Москва не с публичен дневен ред, а закрито да предложи по-нататъшно реформиране на руския енергодобив и експорт, но вече само според американските интереси, с обещания и ултиматум за скорошно завършване на войната в Украйна.
Смисълът на това е Русия да ограничи експорта на енергоносители в КНР, като се създаде допълнителен лост за натиск спрямо Пекин за негови евентуални бъдещи геополитически отстъпки.
Тръмп показа, че в джоба си има всякакви принципи, и ако някой от тях не се нрави на някого, той е готов да извади друг. Държавният секретар Рубио обяви, че на срещата в Анкоридж нямало договорени споразумения, а само обмяна на становища. Лавров много дипломатично му напомни, че преди срещата на Тръмп и Путин, в Кремъл е пристигнал специалният пратеник на американския президент Уиткоф, с определени и съгласувани с Тръмп предложения, а на самата среща в Анкоридж, на която са присъствали и Рубио, и Лавров, и Уиткоф, Путин е чел от приготвения списък американските предложения, точка-по-точка, и след всяко едно е поглеждал към Уиткоф и е питал „това така ли е?“, а Уиткоф е потвърждавал.
Сложността за Кремъл се крие във факта, че в сегашната „култура на договорености“ напълно липсва доверие и дълготрайност. Преговорите са само техническо-тактически инструмент за постигане на по-далечни цели, за легитимация на политическите ходове на шахматната дъска, в която страните не се чувстват обвързани да спазват договореностите, а всичко се променя в хода на играта.
Изводът е доста тревожен. При тези дадености, приключването на войната в Украйна вече е (почти) невъзможно по дипломатически път, със старата школа на дипломацията, т.нар. „old school diplomacy“. Проблемите вече трябва да се решават или до пълна победа на една от страните, с други думи шах-и-мат, или с пълно преформатиране на сегашните правила, или пък, образно казано, появата на някакъв „черен лебед“, който да обърне шахматната дъска и да накара играчите да преразгледат самата основа на досегашната си стратегия.
Именно в подобна „зона на неопределеност“ се развива сегашната динамика на събитията, където всяка следваща стъпка на която и да е от страните се разглежда като продължение на войната за нейното потенциално приключване, но това приключване не може да се предвиди какво ще бъде. Проблемът на войната в Украйна е, че режимът там може да ескалира непрестанно атаките с дронове по обекти в дълбочина в Русия, без въобще да се страхува от последствията. Помощ за тези нападения оказват САЩ и НАТО – с оръжия, разузнавателна информация и насочване чрез Палантир и Старлинк. Производството на дронове е напълно изнесено извън Украйна. Колкото и да усилва Москва своята ПВО, това няма да помогне, ежедневният брой на дроновете на Украйна, нападащи Русия, вече е по-голям от броя на руските дронове срещу цели в Украйна.
Засилва се и реториката и реалните действия срещу Русия от страна на Западна Европа – заплахи към Калининград, подтикване на Зеленски да отправя заплахи към Беларус, пиратски действия срещу „сенчестия руски флот“ за пренос на петрол, помагане на Киев да произвежда собствена балистика, законодателни действия за присъединяване на Молдова към Румъния (какво би станало с Приднестровието и руската военна база там?) и пр. Украински дронове падат в Прибалтика и Полша, морски украински дрон се взриви в румънското пристанище в Констанца, морски украински дрон бе неутрализиран край бреговете на гръцки остров. Обясненията на Рюте, Урсула и т.н., че за това носи вина Русия, вече не издържат на критика и правят споменатите за смях пред широката публика.
И понеже украинците на фронта намаляват поголовно, като или загиват, или дезертират и бягат на Запад, Зеленски поиска и някои европейски страни вече започнаха да налагат ограничения при приемането на украински мъже в наборна възраст на своя територия. Оказа се истина мантрата, че Западът ще воюва с Русия „до последния украинец“. А после, като свършат украинците? Западните оръжия и разузнавателни данни трябва да бъдат управлявани „на терен“ от някого, кой ще е той? Нашите момчета и момичета? Или ще мобилизираме дежурните диванни коментатори във ФБ?
Подобна ескалация поставя Москва пред много труден избор, който тя постоянно се опитваше да отложи във времето. Но това време неумолимо идва, вече ще е трудно за Кремъл да имитира дейност пред собственото си население чрез „преместване“ на червените линии. Путин досега умело лавираше – между съюз с Китай, без Пекин да получава прекалено много (Пекин не крие апетитите си към ресурсите в Сибир), спазване на прилична дистанция към проблемите в Близкия Изток, борба с подмолната англо-американска дейност на Кавказ, двойствеността на Лукашенко, който се опитва да седне на два-и-повече стола, и пр. Но сега „прозорецът на възможното“ лавиране се стесни до опасна степен и трябва да се вземат смели решения.
Все повече стават въпросите към Кремъл от типа: защо военните вече пет години не разрушиха мостовете на Днепър, кой им е забранил и по какви причини? Защо САЩ и НАТО участват във войната чрез разузнаване и насочване на ракети в дълбочина на руска територия, с което нарушават все още съществуващите договорености за взаимна сигурност с Русия, а Русия, спазвайки тези договори, уведомява предварително САЩ и НАТО за предстоящите удари с балистика, като по този начин реално уведомява Украйна, която да се предпази от руските удари? Кога Кремъл ще започне да воюва за страната си реално, а не както досега с една – образно казано - вързана на гърба ръка? Ако досегашният елит в Кремъл е „омекнал“ от възрастта, дали да не бъде заменен с по-млади ръководители?
В класическата дипломация има една максима, че не трябва да притискаш събеседника/противника в ъгъла и да не му оставяш някаква опция за изход, защото така рискуваш да получиш асиметричен и неочакван отговор, с тежки за теб и твоята страна последствия. За съжаление, не мога да направя оптимистична прогноза за бъдещото развитие на ситуацията.
Петър Воденски
Авторът е дългогодишен дипломат. Бил е наш посланик в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти шеф на кабинета на външния министър. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар