Представете си следната сцена.
Стоите на брега на Егейско море. Вятърът носи мириса на сол и древност.
И някъде там, в мрака на вековете, Омир разказва за Троя, за Одисей, за Ахил… и за хубавата Елена, за жената, чиято красота според мита е “разклатила”цели царства.
И изведнъж някой ви казва:
„Няма значение как са я описвали древните. Днес Елена може да бъде по-различна от това, което знаеш за нея”.
И тук спорът не е за цвета на кожата на една актриса, не е за това дали един чернокож може да играе велика роля. А...
Кой има правото да определя лицето на една цивилизация?
Гърция даде на света своите митове, но днес други държат камерите, студиата, платформите и милиардите зрители. И казано просто... Холивуд дава образа, който светът ще запомни.
И някак си започва да се за ражда голямата тревога на нашето време.
Не защото Елена е „чернокожа“, боже мой... а, защото утре милиони деца може да познават Омир не от Омир, а от интерпретацията на една глобална развлекателна индустрия, която все по-често пресъздава древните митове според модата на деня.
И усещането вече е някак си, че се “ходи по тънкият лед” на културния суверенитет.
Защото има огромна разлика между това да интерпретираш един мит и да превърнеш своята интерпретация в официалното лице на този мит за целия свят.
Омир принадлежи на човечеството, да … в това няма съмнение. Но ако народът, който е създал тези истории, вече няма силата да участва равноправно в начина, по който те се представят на света, … тогава той постепенно губи не паметниците си, а гласа си.
А … цивилизациите умират тогава, когато други започнат да разказват историята им вместо тях…
Днес спорът е за Елена, но утре може да бъде за Ахил, Одисей, Орфей… а след това и за начина, по който цяла Европа помни собствените си корени, митове и … история.
Защото битката вече не е за Троя, а за паметта… за нашата памет, за това …. какво ще завещаем на тези … които идват след нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар