ППДБ "историкът" Александър Стоянов скърби за изгубеното право да бъде ибрикчия

Особено болезнен за Александър Стоянов е фактът, че Освобождението прекъснало една блестяща традиция на професионално снишаване - „навеждане с ибрик под ъгъл 45 градуса“ 

 

ППДБ "историкът" Александър Стоянов скърби за изгубеното право да бъде ибрикчия в султанските конюшни. 

Историческата общност е разтърсена от ново фундаментално откритие. След години ровене в архиви, фермани, дефтери и, както изглежда, в инвентарните списъци на османските конюшни, ППДБ „историкът“ Александър Стоянов (повече познат като Сашо Сороса) стигна до драматичния извод, че с освобождаването на България Русия е нанесла на българския народ непростима историческа рана: лишила определени бъдещи представители на ППДБ от изконното им право да бъдат лични ибрикчии на чистачите в султанските обори. 

„Хората не разбират какъв престиж е било това“, тъжно обяснява Стоянов. „Не говорим да обслужваш самия султан. Това е прекалено лесно и популистко. Истинската европейска аристокрация започва там, където обслужваш човека, който обслужва конете на султана.“
Според новата прогресивна историческа школа йерархията в Османската империя всъщност била върховен модел за кариерно развитие. Най-отгоре бил султанът. Под него пашите. После еничарите. След това конете. След конете човекът, който рине след конете. А някъде величествено под него стоял бъдещият евроатлантически елит, с ибрик в ръка, горд поглед към Босфора и непоколебимото съзнание, че участва в геополитическия прогрес. 

„Представете си само каква кариера ни отнеха!“, продължава вопълът на Сашо. „Сутрин носиш ибрика. На обяд подаваш парцала. Вечерта ти разрешават да застанеш на три метра от султанския кон. След 30 години вярна служба може дори да те повишат до помощник на заместник-помощника на човека, който държи лопатата. Това е меритокрация!“ 

Особено болезнен за Александър Стоянов е фактът, че Освобождението прекъснало една блестяща традиция на професионално снишаване. Вместо поколения наред да се усъвършенстват в техниката „навеждане с ибрик под ъгъл 45 градуса“, българите внезапно получили държава, армия, институции и претенции за национално достойнство. Пълен цивилизационен шок. 

Експерти от "Институт за приложна ибрикология" към ППДБ вече изчислиха, че ако историята се беше развила „правилно“, днес България можеше да бъде световен лидер в производството на луксозни ибрици, сертифицирани по европейски стандарт „Османска устойчивост 2030“. В София щеше да има специален факултет „Конюшна администрация и стратегическо навеждане“, а най-успешните випускници щяха да получават магистърска степен по „Управление на лопатата в мултикултурна среда“. 

В ППДБ, разбира се, щяла да има и вътрешнопартийна битка кой да бъде пръв ибрикчия. Едното крило настоява ибрикът да е зелен заради климатичния преход. Другото иска да е син със звездите на ЕС. Третото предупреждава, че ако Русия произвежда месинг, дори дръжката не трябва да има руски произход. 

Най-големият исторически парадокс обаче остава друг: векове наред българите мечтали да излязат от ролята на рая, а според новата историография най-голямата трагедия се оказва, че някой е дошъл и им е развалил перспективната кариера в конюшнята. 

Затова нека отдадем минута мълчание за пропуснатите възможности. За неносените ибрици. За непочистените лопати. За несбъднатата мечта някой ден началникът на конюшнята да кимне одобрително и да каже: „Машалла, Саше. Ако продължаваш така, след още двайсет години може да те пуснем да държиш кофата.“ 

"Историята понякога е жестока.
Особено когато те освободи точно в момента, в който си се готвел да направиш кариера", завърши Сашо Сороса. И се разплака.

Светослав Трайков