В наши дни кризата на демокрацията – не само у нас, но почти навсякъде в Европа и в Северна Америка – се проявява на първо място, в по-скритата или по-явната подмяна на демократични процедури; на второ място, в нарастващото недоверие на гражданите в демократичните институции; и трето място, в едно масово разочарование от самата идея за демокрация, схваната като власт, произтичаща от народа и упражнявана в негов интерес.
На пръв поглед тази криза се дължи на това, че гражданите са все по-малко мотивирани да участват в управлението на своите политически общности. Добре, но къде да търсим причината за тази загуба на мотивация?
В общества, в които всички обществени отношения се схващат като пазарни, няма нищо по-логично от това, на политиката да се гледа като на пазарлък. Ако човек има идеали, този тип политика не е за него, защото на политическия пазар се продават само идоли.
Демокрацията е управление, излъчено, подкрепяно и контролирано от граждани, т.е. от рационални, морално автономни и добре информирани хора. Само че, днес живеем в информационен хаос, като в същото време сме постоянно облъчвани от пиар и пропаганда. Това ни прави все по-малко рационални, все по-малко автономни и все по-зле информирани. Все по-трудно е дори за що-годе добре образованите граждани да различават информацията от дезинформацията.
Друг фактор, който напоследък сякаш демотивира гражданите да участват в управлението на своите политически общности, е умората от демократичния опит. Както показа в една великолепна книга моят колега и приятел в Канада професор Даниел Жак, демократичният опит е нещо ужасно сложно и противоречиво. Той се проявява в серия от парадокси: демократичният човек държи едновременно на своята уникалност и на сходството си с другите; той се възприема едновременно като свободен и подложен на редица ограничения и принуди от страна на обществото и държавата; изпитва чувство на принадлежност към човечеството и в същото време е силно привързан към всичко, което го дефинира като представител на дадена обособена етнокултурна общност; той е рационален и вярва на науката, но това не му пречи да привилегирова известни политически и морални консенсуси за сметка на научната истина. Този парадоксален опит е интересен и обогатяващ, но изисква практикуване на една специфична политическа способност, наречена навремето първо от Кант, а после и от Хана Арент „разширен начин на мислене“. Става въпрос за мислене, удържащо в полезрението си и разбиращо множество различни гледни точки. Но колкото по-силно въздейства върху демократичния човек пазарната логика, схваната като единствена логика на обществените отношения, толкова по-рязко се стеснява неговият мисловен хоризонт и толкова по-неустоимо става изкушението да възприеме един или друг опростен образ на света, в който живее. Това е пагубно за демокрацията, която бих определил като изкуство на сложното политическо живеене.
Със сигурност могат да се изброят и други причини за оттеглянето на гражданите от участие в политическия живот. Но това, което е важно да се разбере, е че модерната демокрация е в опасност от момента на своето установяване. Някъде до третата четвърт на XIX век самата дума „демокрация“ е обидна дума в политическия дебат в западните общества и още по-обидна, да речем, в Русия. В съзнанието на политическите елити и на Запад, и на Изток демокрацията се схваща като охлокрация: управление на тълпата.
Ето един показателен в това отношение откъс от реч на Александър Хамилтън, един от бащите-основатели на САЩ, произнесена пред Конвенцията на Филаделфия на 18 юни 1787 г.: „Всяка общност се дели на малцинство и мнозинство. Малцинство са богатите и родените в добри семейства; останалите представляват народната маса. Смята се, че гласът на народа е глас Божи. Но колкото и често да се цитира тази максима, колкото и силно да се вярва в нея, в действителност тя е погрешна. Народът е импулсивен и непостоянен; той рядко разпознава справедливостта и отсъжда справедливо. Трябва, значи, да се осигури на малцинството отделно и постоянно място в управлението. Богатите и родените в добри семейства ще контролират нестабилността на мнозинството. И тъй като не биха имали никаква полза нещата да се променят, те винаги ще поддържат едно добро управление“.
Ако в наши дни демокрацията има завидна репутация и всички политически партии и лидери флиртуват с нея, това се дължи на историческия факт, че мнозинството на не толкова знатните и не толкова богатите е успяло да отвоюва за себе си права и свободи, превърнали го в политически субект, в реална политическа сила. Имам предвид свободата на словото, свободата на сдружаване, правото на синдикално защитен труд, правото на гласуване, правото на образование, правото на здравеопазване и т.н. Нито една от тези свободи и нито едно от тези права не е било отстъпено така да се каже без бой от малцинството на „богатите и родени в добри семейства“. И историята на демокрацията през последните две-три столетия свидетелства за това, че същото това малцинство не пропуска нито една възможност да си възвърне загубени територии, т.е. да ограничи и дори да отмени изброените права и свободи.
Всъщност, историята на демокрацията е история на постоянната борба за увеличаване на броя на материално обезпечените, образовани и здрави граждани. В този смисъл можем да кажем, че демокрацията по условие е или социална, или я няма. Или ако все пак има нещо, напомнящо на демокрация, то съществува в ущърбна форма.
Доц. д-р Емил Григоров, Novivremena.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар