Ботев и Вапцаров. И двамата са от онази великолепна фаланга български поети, които издигнаха националната ни поезия до световни висини и ни карат да се чувстваме горди, колчем стане дума за литература.
Между двамата велики поети има много общи неща. И двамата са революционери, които отдават живота си. Ботев загива в борбата за национално освобождение, а Вапцаров - в двубоя с „кафявата чума” - фашизма.
Ботев се качи със своите четници на австрийския речен параход “Радецки” и тръгна към смъртта и безсмъртието, но остави след себе си двадесет безсмъртни стихотворения и едно прощално писмо до своята Венета, което се превърна в лебедовата песен на националноосвободителната ни революция.
Вапцаров стана „първият огняр на кораба на пролетарската революция” и изгоря само на две крачки от Пролетта, за която мечтаеше в своите “Моторни песни”.
И двамата зарязаха дом, деца и любими и тръгнаха по трънливия и опасен път на революцията.
И двамата написаха само по една поетична книга, но шепата песни в тях отдавна влязоха във всяко българско сърце като най-скъпи гости, като покана за духовно съпричастие и като парола в борбата за свобода и социален прогрес.
И двамата обичаха родината си, но не тази на парвенютата и на чорбаджиите – изедници, а тази на обикновените хора, превиващи гръб от зори до късен мрак над полето и машините и едва смогващи да свържат двата края.
В личен план и двамата минаха по различни житейски пътеки към своята Голгота. За съжаление днес се намериха фарисеи, които охулиха Ботев, че бил пияница, женкар, пройдоха и терорист, завладял със сила пътнически параход, а други поругаха Вапцаров, че бил физически грозен и некадърен като поет.
Някои дори стигнаха дотам, че не се посвениха да осквернят светлата обич на Вапцаров към жена му, на която посвети най-нежната балада в българската лирика, часове преди разстрела му в “тунела на смъртта”. Те разпространиха нелепицата, че Бойка хойкала с германски офицери по Беломорието.
Да не говорим за трагикомичните опити на македонските литератори да присвоят Вапцаров и да го изкарат македонски поет! На всички тях искам да кажа: Уви! Всуе се морите!
Стиховете на Ботев, които някои самозабравили се соросоиди искат да изхвърлят днес от учебниците, тъй като обиждали турците, са изписани в Сорбоната като еманация на съвършенството в изящната словесност .
Стиховете на Вапцаров отдавна са влезли в златния фонд на българската художествена литература. Нещо повече, те се родеят в европейската поезия със стиховете на поетите антифашисти, като Федерико Гарсия Лорка, Муса Джалил, Иржи Волкер, Юлиус Фучик, Жак Декур и други бележити творци.
А хората ще го обичат винаги, напук на палачите и плювачите, защото той бе “един от хилядите неизвестни от фабрики, канцеларии и села, които миришеха на вкиснато и псуваха сърдито”....
Първите се опитаха да зазидат гласа на стиховете на Вапцаров сред затворническите стени и да изтрият от паметта на народа спомена за поета - огняр, чрез неговото физическо унищожение.
А вторите, духовните лилипути, в по-ново време, страхувайки се от величавата му сянка, се опитаха да прекарат изкуствена стена между него и младите, изкарвайки го демодиран пролетарски графоман, безнадеждно остарял, според съвременните схващания за поезия.
Но напук на тях след неговата смърт стиховете му не само, че не бяха забравени, а по невидими пътища достигнаха до сърцата на хората и се превърнаха в кодиран знак за борбата за социален прогрес, в посланици на надеждата и в предупреждение към всички онези които се стремят да възродят от пепелищата уродливия призрак на фашизма.
Защото той вярваше, че в мир и в бурни времена ще бъде винаги с народа си и ще разговаря като жив с живите!
Ето заради това Ботев и Вапцаров ще останат завинаги в душата на всеки, който милее за своя род и родина, а стиховете им ще бъдат винаги неотменна част от българската национална идентичност!
Единственият българин, удостоен с международната награда за мир
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, с които да се награждават бележити радетели и борци за мир срещу войната.
Измежду десетките известни имена, номинирани за таза международна награда, е избран българският поет антифашист Никола Йонков Вапцаров за своя "изключителен принос в делото на мира и дружбата между народите".
На 2 декември 1953 г. паметният знак и грамотата са връчени на поета посмъртно и тях ги получава неговата майка Елена Вапцарова на Втория световен конгрес на мира, събрал във Варшава представители от 80 страни от всички кътчета на света.
Интересното в случая е, че Вапцаров е бил предложен за това престижно отличие не от България (!), а от неговата полска преводачка. Тя изпраща стиховете му на легендарната испанска революционерка Долорес Ибарури - Ла Пасионария и направеното предложение получава широка подкрепа.
Доц. д-р Петър Ненков, "Дума"
Няма коментари:
Публикуване на коментар