Основното задължение на актьора е да забавлява, никога да не досажда и да играе с прецизност, професионализъм и чар, казва Грегъри Пек, от чието рождение се навършват 110 г.
Пек е актьор, чиято изваяна, леко меланхолична външност, звучен баритон и тиха сила го превърнаха в незабравима фигура във филми като „Да убиеш присмехулник“, „Джентълменско споразумение“ и „Фронтална атака“, пише „Ню Йорк таймс“.
В кариерата си, продължила половин век, Пек често играе герои, измъчвани от морални дилеми, които проявяват достойнство в трудни моменти. За най-запомнящата си роля като Атикус Финч в „Да убиеш присмехулник“ (1962), той печели „Оскар“ за образа на деликатен адвокат от Юга, който предизвиква гнева на съгражданите си, защитавайки чернокож мъж, обвинен в изнасилване на бяла жена.
В този и в други филми образът му като въплъщение на американската почтеност го превръща в убедителен защитник на либералните кандидати и каузи, които подкрепя.
През десетилетията Пек остава популярен филмов герой, който излъчва кураж, добродетелност и уязвимост в широк спектър от филми. В трилъра на Алфред Хичкок Spellbound (1945) той изиграва човек с амнезия, в когото се влюбва неговата психиатърка (Ингрид Бергман). В ролята на бащата в The Yearling (1947 г.), по романа на Марджъри Кинан Роулингс, той демонстрира топлина и родителско разбиране, които го правят любимец на публиката.
Пек е еднакво убедителен като изтощения стрелец в The Gunfighter (1950) и като любезния журналист, който ухажва Одри Хепбърн в романтичната комедия „Римска ваканция“ (1953) – стъпка в територията на Кари Грант, която изненадва много критици. С лекота играе обсебения капитан Ахав в „Моби Дик“ (1956), обзетия от угризения офицер във филма за Корейската война Pork Chop Hill (1959), както и офицера идеалист в „Оръдията на Навароне“ (1961).
За ролята си на Ахав той казва в интервю за „Ню Йорк таймс“ през 1998 г.: „Мисля, че трябваше да бъда по-свиреп в преследването на кита и по-жесток към екипажа. Не бях достатъчно яростен, луд и обсебен… По онова време не можех да дам повече от себе си“.
В някои интервюта Грегъри Пек признава, че е ухажор както на екрана, така и извън него. Спомня си Ава Гарднър като „толкова красива жена“, че когато двамата напускат студиото на Metro-Goldwyn-Mayer за обяд, членовете на екипа спират „на място, за да я зяпат, докато минава“. В различни интервюта през годините той дискретно споменава и други имена, включително София Лорен, Гриър Гарсън, Ингрид Бергман и Одри Хепбърн.
Въпреки че Пек е номиниран за „Оскар“ за най-добър актьор за филмите The Keys of the Kingdom, The Yearling, „Джентълменско споразумение“ и „ Фронтална атака“, той не печели „Оскар“ до появата на „Да убиеш присмехулник“.
„За Пек това е особено предизвикателна роля“, пише „Варайъти“. „Той не само успява, но и го прави да изглежда без усилие, извайвайки образ на сила, достойнство и интелигентност.“
Актьорът определя „Да убиеш присмехулник“ като „най-близък до сърцето ми и върхът на кариерата ми“.
Размишлявайки върху Атикус Финч в интервю за Saturday Evening Post почти 30 години по-късно, Пек казва: „Беше лесно, като да облека удобен, добре износен костюм“.
„Идентифицирам се с всичко, което се случва в тази история, с живота в малкото градче, което ми напомня за калифорнийския град, където израснах“, казва той в интервюто. „Атикус Финч е много популярен. Дълго време при спиране на червен светофар трябваше да махам в отговор на поздравяващите ме пешеходци, които с усмивка се провикваха: „Здравей, Атикус“.
По всички показатели Пек и Финч са перфектно съчетание. Публично и в личния си живот актьорът винаги поддържа откровени, либерални позиции по обществени въпроси, коментира „Ню Йорк таймс“.
Когато през 1989 г. получава наградата за цялостно творчество на Американския филмов институт, той предупреждава за опасностите от това „всички филми и телевизионни програми“ да се произвеждат от „двама или трима от тези гиганти, които притежават и списания, вестници и кабелни телевизии“.
Той продължава: „Ако тези еверести на финансовия свят ще продължат да произвеждат филми, в които хора биват разкъсвани на парчета с автоматично оръжие, без да се пропуска нито един кървав детайл, ако ще насърчават тревожни, амбициозни актьори, режисьори, сценаристи и продуценти да продължават атаката си срещу английския език, свеждайки речника на героите си до шест думи, с един колоритен, но прекалено използван англосаксонски глагол и едно грозно англосаксонско съществително, покриващи почти всяка ситуация, тогава бих искал те да спрат и да помислят за следното: да печелите милиони не е всичко, приятели. Гордостта от майсторството струва повече. Изкуството струва повече“.
Неговата значимост в кинообщността придава на думите му желаната тежест.
„Когато в една стая или в една сцена има сто души“, пише списание „Пийпъл“ през 1987 г., „поглеждаш именно към него. Той е нещо повече от така наречената звезда. В него има тиха сила, която е почти внушителна“.
Един от героите на Пек е Абрахам Линкълн, когото той изиграва в минисериала на Си Би Ес от 1982 г. The Blue and The Gray. „Той притежава точно това, което има Линкълн“, коментира Антъни Куин. „Сдържана величественост.“
Грегъри Пек е роден на 5 април 1916 г. в Ла Хоя, Калифорния. Грегъри е второто му име, като по-късно той разказва, че майка му, Бернис, избира първото му име, Елдред, от телефонния указател. Баща му, Грегъри, фармацевт, и майка му се разделят, когато той е на 3 години, и се развеждат скоро след това. Отгледан е предимно от баба си по майчина линия. Учи във Военната академия в Лос Анджелис и в Калифорнийския университет в Бъркли, където се дипломира по английски език и драма и си изкарва прехраната като чистач, сервитьор и мияч на чинии. Докато играе в театъра на университета, той решава да стане актьор.
През 1939 г. се премества в Ню Йорк и докато се бори да си проправи път на Бродуей, работи на касата в „Рейдио сити мюзик хол“, екскурзовод в студиата на Ен Би Си и модел. Печели стипендия за Neighborhood Playhouse, където изучава актьорското майсторство по метода на Санфорд Мейснер. Контузия го освобождава от военна служба по време на Втората световна война.
Дебютът му на Бродуей е в пиесата на Емлин Уилямс Morning Glory през 1949 г.
„Бях смъртно уплашен, когато излязох на сцената за първи път“, разказва Пек пред „Лос Анджелис таймс“ през 1991 г. „Тогава в Ню Йорк имаше седем ежедневника, а техните критици бяха наричани „Редът на убийците“. Боже, колко ми се искаше да избягам от гримьорната си и да потегля към Мексико“.
Той се появява само в три бродуейски спектакъла, но нито един от тях не постига успех. Но отзивите за него са благоприятни и му предлагат главна роля във филма от 1944 г. „Дни на слава“, в който изиграва руски партизанин по време на Втората световна война. След войната филмът е критикуван от някои като съветска пропаганда.
По време на Втората световна война има недостиг на мъже за главни роли, така че популярността на Пек е голяма. От самото начало той избира ролите си внимателно, съпротивлява се на типизирането и запазва независимостта си, като отказва да подписва дългосрочни договори. Веднъж той докарва Луис Б. Майер до сълзи, като отхвърля договор с Metro-Goldwyn-Mayer. Пек е една от 10-те най-касови звезди на Холивуд в продължение на няколко години, а към 1962 г. обикновено печели поне 1 милион щатски долара на филм, пише „Ню Йорк таймс“.
Сред другите му филми са David and Bathsheba (1951), „Снеговете на Килиманджаро“ (1952), „На брега“ (1959), „Поличбата“ (1976), „Старият Гринго“ (1989) и „Парите на другите“ (1991). През 1991 г. има кратко появяване в ролята на коварен адвокат в римейка на Мартин Скорсезе на „Нос страх“ (1962). В оригиналната версия той играе ролята на честен адвокат, чието семейство е заплашено от садистичен престъпник, решен да отмъсти.
Пек е активен в благотворителни каузи, свързани с филмовата индустрия. Той е дългогодишен член на Националния съвет по изкуствата. Бил е управител на Академията за кинематографично изкуство и наука в продължение на 15 години, а от 1967 до 1970 г. е неин президент. Той е и член на борда на Американския филмов институт, както и негов основател и председател от 1967 до 1969 г.
Сред отличията му са Президентският медал на свободата, най-високото гражданско отличие в САЩ, и хуманитарната награда „Жан Хершолт“ на Академията за кинематографично изкуство и наука. В свободното си време той обича да е при своите състезателни коне от чистокръвна порода.
Дори след като става филмова звезда, той от време на време се появява в театъра „Ла Хоя плейхаус“, който основава през 1947 г. В края на живота си актьорът изнася моноспектакъл, озаглавен „Разговор с Грегъри Пек“, в който споделя спомени за филмовата си кариера и личния си живот и отговаря на въпроси от публиката.
От първия си брак, завършил с развод през 1955 г., Пек има три деца, а от втория – две. В края на дните си 87-годишният актьор се радва и на шестима внуци.
Грегъри Пек умира от пневмония на 12 юни 2003 г. в дома си в Лос Анджелис.
Според него основното задължение на актьора е да забавлява, никога да не досажда и да играе с прецизност, професионализъм и чар. „Преиграването“, казва той веднъж, „е самоугаждане, докато недоизпипването на ролята се дължи или на липса на талант, или на липса на кураж“. На въпроса защо обикновено играе симпатични герои, той отговаря, цитиран от "Ню Йорк таймс": „Не мисля, че бих могъл да се интересувам няколко месеца от герой подлец.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар