Ето ги. Те пак са тук, да ги наречем – мартеничарите.
Окупирали са спирки на градския транспорт, подлези, тротоари, възлови кръстовища, пешеходни зони и изобщо всяко удобно ъгълче, което става да разпънеш туристическа масичка или да изправиш табло за окачване на мартеници.
Винаги съм знаел, че каквото и да казват политиците, независимо кои са на власт, дереджето на народа най-добре се вижда в началото на март. Представете си колко много гладен народ има в тая държава, който цяла година по тавани и ателиета, зле отоплени панелки и изтърбушени кухненски дивани, надвечер след работа или денонощно, ако си безработен, колко много народ целогодишно се занимава с тази пипкава работа по оплитането на конците, само и само, за да припечели някой лев в рамките на седмица-две в края на февруари и твърде краткото начало на март.
А после, след пипкавата ръчна работа, идва проблемът с общините, където трябва да се редиш на дълги опашки с озверели себеподобни търговци, които са готови да си прегризат гърлата, само защото са нарочили някое тротоарно място за по-апетитно от останалите. Интеренет е пълен от години с публикации за масови побоища в лабиринтите на общинските канцеларии, където се плаща таксата, за да упражняваш „скъпоценната” търговия.
Бой за места за мартеници пред кметството Приморие – озверели жени се дърпат за косите коя да е по-напред на опашката, незаконен списък с продавачи на мартеници предизвикал зрелищен панаир в центъра на Бургас рано сутринта, стълпотворението от чакащи да получат разрешително за сергия в Стара Загора е съпътствано от обвинения, викове и засилена полицейска охрана, хората обвиняват общината за липсата на организация и ясен регламент при раздаването на местата.
Всичко това са стари информации отпреди няколко, та чак до миналата година, но, убеден съм, днес е същото. В мрежата дори се мъдри публикация от 2006-а година, в която пише, че мартеници с лика на футболните звезди Димитър Бербатов и Мартин Петров станали хит в Германия сред феновете на „Байер Леверкузен” и „Волфсбург”, немците направо разграбвали пискюлите от по едно евро парчето. Сто на сто, твърде по български си ги представял немските взаимоотношения журналистът, но в България подобни публикации може би все още минават за истина.
Изобщо, мартеницата е залегнала като митология в съвременния български живот може би далеч повече, отколкото в древността. Няма политик, който да не се покаже по телевизията на 3 март, без да е закачил на ревера си заветните Пижо и Пенда. Децата в училище се надпреварват кое има повече червено-бели гривнички на ръцете – символ за значимост и уважение сред съучениците. Учителките се надпреварват коя да организира по-масов конкурс сред децата за най-красива мартеница, вече дори в интернет - „включете се, ще има големи награди, виж подробности”.
Понякога ми хрумва, че сигурно човек може и така да се прехранва целогодишно, висейки на сергията си, без да работи нещо особено. Януари, да речем, продава кокичета и минзухари, набрани по баира, февруари пласира плюшени сърца, после продава мартеници, след това букети за 8 март, яйца за Великден, коприва през пролетта, диви джанки през лятото, гъби, набрани във влажните гори на есента, риба от реката по Никулден, подаръци за Коледа.
Сигурно изглежда смешно, но у нас, маже и да не знаете, хиляди хора по провинциите на България се прехранват така. И ако човек ги види, разбира, че и боят за места по общините, троскотът в супата, зимният студ между пръстите на краката и прашният летен тен по пазарите не са чак толкова далечни неща.
Най-често, само на една мартеница разстояние.
Светлозар Стоянов, "Новинар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар