Ириней Константинов е роден на 23 март 1949 г. в София. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" през 1972 г. със специалност „Актьорско майсторство" в класа на проф. Гриша Островски.
Разпределен е във Варненския театър, където играе до 1976 година. После се мести в театър „Сълза и смях", а от 1984 г. до днес е в трупата на театър „София" . Снима се в киното, играе често в телевизионния театър на БНТ. От 2008 г. е директор на театър „София". През 2013 г. получава наградата „Икар" за най-добре управляван театър.
- Откъде е това рядко име - Ириней, г-н Константинов?
- Ириней е духовното име на моя чичо Донко - архимандрит д-р Ириней. Той е бил протосингел на ефорията, председател на духовния съд. Висш духовник, който на 23 септември 1944 г. изследва безследно. В негова памет моят баща, който много го е обичал, ме кръщава така. Като по-малък много се притеснявах. Около мен Петър, Иван, Георги, а аз - Ириней. Ириней-Пириней и не знам още колко римувани закачки съм отнасял. Но сега много си го харесвам. Неотдавна дойде един млад човек и каза, че преди години съм бил на гастрол в Плевен, майката на женя му гледала спектакъла и останала толкова впечатлена, че кръстила дъщеря си Иринея. Оня ден тя ми се обади, за да ми честити рождения ден.
- Името идва от гръцкото eirene и значи мир, покой. Ирина е миротворец. Вие мирно дете ли бяхте?
- Напротив, бях много луд като малък. Всякакви неща ми се струпваха на главата и на главата на моя баща, който се чудеше как да оправя поразиите.
- Защо семейството ви е било изселено в Сливница?
- Така и никой не ни каза истинските основания. Изселват цялата ни фамилия през 1949 г., няколко месеца след като съм се родили в болницата на ул. „Шейново". Сливница и досега е в най-ранните ми детски спомени. Много игри, много приятели, повечето от които бяха циганчета. Участвах с тях в най-лудите игри и приключения. Веднъж паднах във варница и се прибрах вкъщи бял като снежен човек, защото нямаше къде да се измия. Майка ми удар щеше да получи, като ме видя, защото варта беше изгорила кожата ми.
- До коя година живяхте в Сливница?
- Тръгнах на училище на шест години. Изкарах първия срок и леля ми ме осиновява, за да мога да се преместя в София. Майка ми получаваше временни разрешения за по шест месеца от Костадин Кюлюмов, един от бъдещите сценаристи на „На всеки километър , тогава началник в Софийско окръжно управление на МВР. Докато на баща ми възстановиха жителството чак през 1964 г. На следващата година му възстановиха и адвокатските права, за да може да работи в София.
- А какво работеше той в Сливница, как издържаше семейството ви?
- Чудя се как е оцелял в първите години. Работеше възможните най-тежки неща - във варниците до Сливница, разтоварване на гарата, вадене на пясък от реката, в мините. Извършваше най-тежката физическа работа до момента, в който му възстановиха адвокатските права, но само за Сливница. Хората му имаха доверие и се радваше на голяма клиентела. Понякога подготвяше дела и за София, но „зад кадър", като Сирано де Бержерак в сянка. Подготвяше делата и двама негови колеги се явяваха да ги изповядат пред съда.
- Поради неблагонадеждност ли ви пратиха да служите в Строителните войски?
- Е, поради какво друго? През 1966 г. трябваше да вляза в казармата и един ден получих повиквателна заповед за поделение 1161, което е в Бухово.
- Буово, както му казват местните.
- Да. Отидох в Буово, където изкарах единичната подготовка и дори накрая изстреляхме по пет патрона с пушка манли-хера от 1895 г. Тогава се строеше завод „Витоша" на бул. „Черни връх" и ни изпратиха там. Когато влязох за първи път в огромната дупка, ми се стори, че отивам в долната земя и излизането е невъзможно... Обаче един прекрасен ден ни казаха, че който може да пее и да свири на някакъв инструмент, получава три дни отпуск, за да го донесе и да се яви на прослушване в ансамбъла на Строителните войски. Викам си - три дни, три дни, кой ти ги дава. Тогава въобще не допусках, че може да ме вземат в този ансамбъл. Макар че пеех прилично и свирех на цигулка. Пръстите ми бяха станали като кебапчета от работата и студа. Обаче се явих и ме приеха. От изкопа яхнах белия овен и излязох на обетованата земя! Знаете ли какво нещо е да излезеш от калта на изкопа, да отидеш в спалните помещения, които тогава се помещаваха в бившите конюшни на Фердинанд, и да видиш ред цивилни, ред военни, ред парадни дрехи.
- Кои хора бяха тогава в ансамбъла, станали известни след това?
- С нас пееше Паша Христова. Томи Димчев беше шеф на естрадната група, още Светозар Русинов, оперният певец Иван Консулов, който сега живее в Швейцария, Панайот Генчев Михайлов, известен пианист, сега е в Швеция, народната певица Лиляна Дафо-ва, големият акор-деонист Иван Кирев и синът му Кирчо Кирев, китарист. Репетираш, слягаш цивилните дрехи и се прибираш вкъщи. Безкраен празник. През април тръгвахме на турнета и се прибирахме чак есента. Животът беше изумителен. Тогава опознах България.
- Имахте ли проблеми при кандидатстването във ВИТИЗ?
- Не. Вероятно и тогава, и след това в живота ми винаги е имало едно наум заради биографията, която си носех на гърба. Но мои братовчеди искаха също да влязат във ВИТИЗ и не им позволиха. Единствено една братовчедка беше допусната да учи турска филология в СУ, тя избяга във Виена през 50-те години.
- Кой ви подготви за изпитите във ВИТИЗ?
- Конферансие в ансамбъла на Строителните войски беше сегашният професор в НАТФИЗ Емилия Ангелова, тогава дошла в София от Толбухинския театър. Тя знаеше, че ще кандидатствам, и на едно турне в Стара Загора на терасата на хотел „Верея" ме накара да й рецитирам нещо. Направих го и това беше първото ми усещане за публика, макар и само от един човек. А когато вкъщи имаше хора, баща ми винаги ме караше да рецитирам. Беше ми подготвил и репертоар.
- Какво влизаше в него?
- На първо място стихотворението на Цанко Церковски „Тиранин ме хвърли", което беше нещо като отдушник на татко в изживения живот. Той ме учеше как да го рецитирам.
- Помните ли го още?
-Да. Тиранин ме хвърли в тъмница, тиранин гроб ми изкопа и мойта мощната десница към зид той камен прикова. Тиранин иска да немея и що е правда да не знам, за волността да не милея... И така нататък. Въпреки това обаче баща ми искаше да уча право и да го наследя в професията. Но аз вече имах нагласа към актьорството. Владимир Трандафилов, който завеждаше катедрата по сценична реч във ВИТИЗ, беше приятел на цялото ни семейство. Един ден се виждат с баща ми пред Съдебната палата и татко му споделя, че искам да кандидатствам в театралния институт. Трандафилов нищо не казва и си тръгва. След няколко крачки обаче се обръща и се провиква с школувания си глас: „Борисее, да ми пратиш Иринейчо..." Отивам един ден във ВИТИЗ, казаха ми, че професорът още не е дошъл, и сядам отвън да го чакам. В един момент го виждам как пресича „Раковски". (Тук Ириней Константинов стани и имитира походката на Трандафилов.) Върви изправен, без да се обръща встрани, сякаш няма коли - като Ал Пачино в „Усещане за жена". Помня, че на пропуска му дадоха куп писма и двамата се качихме в кабинета му. Той седна зад бюрото си и видях как на пръста му проблясва пръстенът на Кайнц.
- Какъв е този пръстен?
- Това е европейска награда, за изключителни актьорски постижения. Дава се много рядко. Пръстенът е на името на Йозеф Кайнц, голям австрийски актьор. Не знам друг в България има ли такова европейско признание...„Какво ще изпълниш, моето момче?", пита ме Трандафилов. Казвам, че съм подготвил стихотворението „На рентген" от Иржи Волкер, чешки поет, техния Смирненски. „Оо, и аз съм го рецитирал...", възкликна актьорът. Това още повече ме гипсира. Започнах да рецитирам, а той взе едно ножче и през цялото време отваряше писма. Въобще не си вдигна погледа към мен. Когато свърших, той ме погледна: „Добре, мойто момче. Поздрави баща си..." И вече когато бях на вратата, подхвърли: „Затягай бурмите!" И толкоз.
- Помогна ли ви този доста енигматичен съвет?
- Явявам се аз, Гриша Островски и Желчо Мандаджиев са в комисията, всеки ще вземе клас. Мисля, че вървях добре, но все чакам да видя чичо Владо. Когато го срещнех, се опитвах да го заговоря, но той ме подминаваше с думите: „Затягай бурмите!" В крайна сметка влязох в класа на Гриша Островски. Проф. Трандафилов ни водеше майсторски курс по художествено слово през първия семестър, но никога не стана дума за това, а и никога не се осмелих да го попитам.
- Благодарение на Гриша Островски още като студент влизате с летящ старт в киното с филма „Петимата от „Моби Дик"? Какво си спомняте от тогава?
- Беше изумително време през тези три месеца. Снимахме по цялото южно крайбрежие. Преди това с Мариус Донкин ходихме на Панчарево да се учим да управляваме платноход. На морето художникът Сашо Денков, един от най-добрите ни леководолази, ме научи да се гмуркам с акваланги. За първи път видях колко е красиво дъното на морето. Веднъж отидох до един талян до Каваците, за да видя как се закрепват колците и мрежата. И изведнъж срещу мен изскочи някакво огромно животно. Оказа се тюленче, влязло вътре да яде риба. Майката ги довела от Маслен нос до един фиорд, където ги отглеждаше. И сутрин, когато отивахме да снимаме, те скачаха в морето. Но край таляна в стъклото на маската тюленчето ми се видя като нещо огромно и страшно.
- Харесвате ли „Петимата от „Моби Дик"?
- Филмът беше свеж, не натоварваше, беше екшън, играеше и великият Георги Парцалев. Той беше невероятен човек, не даваше прах да падне върху нас петимата.
- Вярно ли е, че сте били сигурен в избора ви за ролята на Раи в „Момчето си отива"?
- Никога не съм бил сигурен, особено тогава. Може би бях сигурен само в следващия филм, който снимах с Иля Велчев - „Дубльорът". Но за „Момчето си отива" после прочетох... не бяхте ли вие писали как е станал изборът?
- Да, аз писах. Режисьорът Людмил Кирков наистина се е колебаел между вас и Филип Трифонов. И Георги Мишев му казал: „Кире, Ириней е хубавец, холивудски тип актьор. Понеже филмът е и автобиографичен, гледай мен и избирай..." Ето как вашата хубост ви изиграва лоша шега.
- Помня, че тогава минах през един много дълъг период на пробни снимки. Но какво да се прави, явно съдбата е била на страната на Фипо. Той направи страхотна роля и не мога да кажа, че не е хубавец и той. Като го гледам във филма какво готино момче е бил в ония години... Има очарование, излъчване, което да накара героинята на Невена Коканова да му обърне внимание.
- „Дубльорът" е вторият ви филм с главна роля, нали?
- Да, тогава бях втора година във Варненския театър. Снимахме в Пловдив и по каскадата „Белмекен-Сестримо". За снимките винаги тръгвах с едно от ония дипломатически куфарчета, които бяха много модерни. Вътре слагах две шишета уиски и по 2-3 картона „Марлборо" или „Кент".
- Баровец?
- Какво значи баровец. Като поръчаш на някой моряк от техния магазин и излизаше много евтино. Беше страхотно удоволствие да го занеса на групата, в която бяха Наум Шопов, Доси Досев, художникът Джидрата, операторът Краси Костов, Илята Велчев, в един период и Велко Кънев... Това беше армаганът, с който започваше купонът и по традиция завършваше с бяло вино при Наум. Невероятно прекарване, но работехме яко. Един ден на каскадата имахме смърт. Точно правеха стената, опасана със скелета. И ние се катерехме по тях и снимахме. Моят герой беше работник, преди да стане каскадьор. Почина един от бригадирите, който ни посрещаше и ни помагаше. Голям майстор и много добър човек. Преди да го погребат, колегите му направиха нещо като във филм на Айзенщайн. Пренесоха ковчега по протежение на цялата стена, за да се прости бригадирът с последното си работно място. А цялото околно пространство беше покрито от хора, облечени с тъмни дрехи.
- Извинявайте, но си мисля, че киното не ви изполва пълноценно през втората половина на 70-те и през 80-те години...
- И аз мисля така, но не мога да кажа защо. Чувал съм много истории за себе си, вероятно и аз имам вина за цялата тази работа. Може би някъде за нещо съм се отнесъл несериозно... Вероятно съм имал противници в художествените съвети. Може би лицето ми е било за друго време. Нямам представа. Но всичкото това го затвярам в един микс от нещото, наречено живот. Така е трябвало да се случи. Съдбата е била такава. Но имах щастието да работя често в Телевизионния театър, който ме направи популярен. Анализирайки себе си, кариерата и начина си на живот, винаги отправям критиката съм самия мене. Много обичах живота, с всичките му прояви и приключения. Имах доста работа, пътувах много. Сега не мога да кажа, че не ми е мъчно. Съжалявам, че така се разминах с киното през най-хубавите си години. Това обаче не ме прави по-малко съпричастен към киното и се радвам как сега има апогей на коментарите, разговорите и изявите на българското кино за стогодишния му юбилей.
- Театърът компенсираше ли отсъствието на филмите.
- Да. Компенсирах го с всичко друго, не само с театъра. Освен това имах и храна за суетата си като актьор. Не останах незабелязан от хората. Получавах в много случаи адмирации, усмивки, добри очи, дяволити погледи от момичета...
„24 часа"
Няма коментари:
Публикуване на коментар