Потомците на падналите от небето

Антипатосът на антикомунизма премина сеирджийските комично-гротескни граници и вече е откровено психиатричен.

Дизайнерите на десидентския кич изобретиха нова почти раса с наследствени претенции към историята – потомците на падналите от небето върху свободна земя. 

Които не са генетично обременени с родови робски белези, които намират за нелеп провинциален архаизъм да са раждани на три морета от българска майка юнашка. Пред нея дори биха предпочели да са снесени от кокошки, но свободни кокошки. Стига, разбира се, актът на снасяното да е извършен според всички хармонизирани с моментната конюнктура изисквания.
 
Щеше да е по-обяснимо, ако модата на десидентския кич се диктуваше от избиването на национални комплекси или от преодоляването на чувство за вътрешен исторически срам. Тя обаче е вдъхновена само и единствено от най-банално безсрамие. Което рови в миналото, за да кълве грантове ден за ден и да размахва паспорта си на гражданин от небето.

Но на онова небе, на което днес слънцето изгрява от Запад. При нас така е отскоро, но потомците на свободните кокошки се опитват да снесат златното яйце на историческата истина, че по собствените ни земи слънцето винаги си е изгрявало от оттам - още от времето, когато никога не сме били под робство. Ако робството не се е състояло, значи Освождението е било фалшиво, било е някаква източна измама. С която не трябва да живеем повече дори да останем без нищо.

Дори да останем без Възраждането, което иначе не бихме могли да обясним идейно – някакви хора нещо са правили, но самите те не са били наясно какво точно искат и общо-взето са си губили времето. Трябва да останем и без Априлското въстание, което и без това е лош пример. Оставете неговата примитивност и наивност до неизвинимо безразсъдство, но едни хора са си позволили да вършат нещо сами, без да го съгласуват първо с което и да е чуждо посолство. Това повече почти не се е повтаряло и не трябва да се повтаря, затова можем да останем без него. Можем без още много истории, можем да стигнем до историческа просешка тояга.

Но днес е важно да докажем, че зората ни е огряла за първи път от Запад.
 
Утре току-виж напекло друго слънце, пак ще паднем от небето и така да се каже – ще се върнем към родословните си корени. А дизайнерите на десидентския кич ще произведат нов нож, който да вадим на поредното умряло голямо куче. Много е вероятно то да е пак стара фашистка порода, понеже някои белези прекалено бият на очи. 

Пак една нация си е въобразила, че е изключителна и си е самоделегирала правото да казва как ще стават нещата във вселената. Издигнала се е над правилата, важащи за простосмъртните нации, и може да ги нарушава по всяко време. Може с фалшиви поводи да окупира независими държави, използвайки тактиката на цветния блицкриг. Може да измисля все по-големи лъжи, за да напада други държави и да ги срива с бомби. Може да е надминала дори себе си с лъжата на века, за да счупи предишния си рекорд по процент на цивилни жертви във военен конфликт. Но въпреки всичко да продължава да изисква да бъде последна вселенска инстанция
и никой да не оспорва нейната изключителност и превъзходство.
 
Имаме куче с всички расови белези на фашизма и историческия шанс да се поперчим пред него, докато му е времето за геройски десидентски пози. После може да бъде толкова късно и безопасно, та чак жалко – както беше жалък първият ни антифашизъм, както е психиатричен сегашният ни антикомунизъм. 

Десидентите се раждат на подходящото място в адекватното време, защото след това небето може да снася само окъснели травестити. Които са обрали възможно най-отвратителните характеристики на всички предишни като тях, но кокошият им мозък е изкълвал историческата база за сравнения. Те вече са новите, нямат нищо общо със старите роби, паднали са наскоро и дори не предполагат колко малко ще останат. Нямат елементарен респект към историята, затова им е все едно как ще останат в нея. 

И без това техните наследници, които също ще се държат като паднали от небето, няма да им простят. И те ще търсят къде изгрява тяхното слънце, и те ще трябва да се препитават някак и на каква да е цена.

Можем да останем и без Възраждането, което иначе не бихме могли да обясним идейно – някакви хора нещо са правили, но самите те не са били наясно какво точно искат и общо-взето са си губили времето

Калин Руменов, "Новинар"