Ивайло Христов е роден на 10 декември 1955 г. в София. През 1980 г. завършва актьорско майсторство в класа на проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ. Играе в Сливенския театър, Театър “Българска армия”, Театър 199. От 1992 г. преподава в НАТФИЗ - първо е асистент на проф. Стефан Данаилов, а сега е професор в академията.
Има запомнящи се роли в спектаклите “Нощно съжителство”, “Господин Пунтила и неговият слуга Мати”, “Носорози”, “В очакване на Годо”, “Вишнева градина”, “Секс, наркотици и рокендрол” и др. Като режисьор поставя “Човешки глас”, “Случайната смърт на един анархист”, “Нощта на рокендрола”, заснема филмите “Емигранти”, “Стъпки в пясъка”, “Приятелите ме наричат Чичо” и “Каръци”, отличен с Голямата награда на Международния кинофестивал в Москва.
- Точно преди седмица филмът ви “Каръци” спечели Голямата награда “Златен св. Георги” на Международния кинофорум в Москва. Както се казва, едва е излязъл от монтаж и хоп, приз от фестивал от категория А - много антикаръшки старт, проф. Христов...
- Ха-ха. При всички случаи говори добре за киното в България. Още повече че преди това там бяха и “Дзифт” на Явор Гърдев, и “Кецове” на Валери Йорданов, и “Обърната елха” на Иван Черкелов, и моят “Стъпки в пясъка” - тоест появяването на всички тези български заглавия доведе и до получаването на тази награда. След прожекцията момчета и момичета, които учат кинорежисура, дойдоха при мен и казаха, че са гледали “Стъпки в пясъка” и това ги е накарало да дойдат и да гледат “Каръци”.
- Директорът на форума - режисьорът Никита Михалков, призна, че заради санкциите на Запада спрямо Русия някои известни режисьори отказват да покажат филмите си в Москва. Усещаше ли се промяна в атмосферата на фестивала?
- Според мен не. Може би е имало проблем по отношение на гостите, но не бих казал, че е така за селекцията. Там имаше филми от Дания, Иран, Испания, Сърбия, Италия... все страни с много сериозна кинематография. Да не говорим за руски режисьори от класата на Прошкин и Миндадзе.
- А усещаше ли се политика по време на фестивала?
- Не, не. На пресконференцията всичко беше съсредоточено във и само за филма. Никакви политически разговори. Впрочем случи се нещо забавно. На червения килим се появи Жириновски. Преставете си пътеката, трябва да завиеш вдясно към фотографите, да се качиш по стълбите, където те поздравява Никита Михалков, и след това влизаш в залата. Жириновски мина, хората от двете страни на пътеката се развикаха, той даде няколко автографа и... си излезе (смее се).
- Е, човекът е дошъл за фотосесия.
- Ами да, той си е абсолютен шоумен.
- Защо заснехте “Каръци” в черно и бяло?
- По три причини: защото черно-бялото води към известна документалност; защото зрителят се съсредоточава върху актьора и не го занимават природата, локацията и т.н.; освен това черно-бялото носи друга естетика. “Стъпки в пясъка” никога не бих го снимал в черно и бяло, но за “Каръци” реших, че ще е така още преди да завърша сценария.
- Ако погледнем назад във времето, режисираните от вас филми “Емигранти”, “Стъпки в пясъка” и “Каръци” са разкази за поколения - първият за хората между 30 и 40, които трябваше да намерят себе си в прехода между социализма и демокрацията, вторият - за по-възрастното, обърканото поколение, а сега - за родените около и след 1989-а. Какво се случва с поколенията, с т. нар. вътрешни емигранти - това ли е “вашата тема”?
- Разбира се. Да не забравяме и “Приятелите ме наричат Чичо”. Вълнува ме фактът, че човек в България се чувства все по-сам. Не говоря само за реализация. В “Емигранти” бяха три талантливи момчета, които в известен смисъл също са каръци - хора чувствителни, които системата ги изхвърля. Вътрешното емигрантство у нас продължава. Младите хора, които все още са в училище, нямат кой знае какво бъдеще. В едно епизодче от “Каръци” едно детенце пита героинята на Елена Телбис: “Ти певица ли си?” Да, отвръща й тя. “Ами като си певица, защо живееш тук?”, недоумява то, а героинята допълва: “Само докато завърша, после заминавам. Първо за София, после - в чужбина.” Това са гарите…През по-голямата част от деня съм сред млади хора и не мога да кажа, че не ме боли. Напротив - на всеки 24 май, когато раздаваме дипломите в НАТФИЗ, на мен някак си ми е… тъпо.
- И не защото изпращате поредния випуск, нали?
- Точно така - тъпо ми е, защото не знам къде ще отидат. Защото това са подготвени млади хора, пълни с енергия и любов, а нямат къде да се реализират. Това наистина е изключителен проблем. И поради тази причина терминал 2 е изход.
През април бях в Щатите и се нагледах на такива млади хора, които, слава Богу, са на много високи позиции в обществото, в работата. Успели хора! Ето, такъв пример тук е новият директор на НДК, млад човек, смислен - дойде и моментално започна да прави това, което трябва. Е, толкова ли в тази страна няма други млади, смислени хора, които да се назначат на правилните позиции и правят правилните неща?! Не знам поради каква причина в продължение на 25 години съм свидетел на преход, на който не му се вижда нито краят, нито посоката. Ето затова на 24 май ми е мъчно за тях. Затова разказвам за тях.
- Изгубени поколения - това ли продължаваме да произвеждаме от четвърт век?
- Точно така. И със сина ми си разговаряме по скайпа, защото… предпочете да учи в Германия. Разбира се, причината не е единствено и само в държавата. Защото, общо взето, би трябвало ние да сме държавата. Не мога обаче да разбера поради каква причина (замисля се) тези, от които в голяма степен зависи, все избираме калпавото? Защо не назначаваме на правилните места смисленото?
- Ами защото пак стигаме до “чипа” и до “материала”…
- Да, до материала, но се оказа, че материалът не е лош. Сред българите, с които се запознах в Америка, има хора на изключително високи позиции в централата на фейсбук, в “Майкрософт”, да не говоря за лекари и какви ли още не - все успели в живота и то за някакви си 5-10-15 години.
- Преди време ми разказахте как при едно турне в Канада през 90-те сте стояли на моста към САЩ и сте се чудели дали да не поемете натам. Съжалявате ли сега, че избрахте обратната посока?
- Не съжалявам. Това ми е била съдбата. Може би ако съм бил на друго място, щях да съм по-добре, но съм тук... Изобщо не става дума за материалната страна, а за духовността на този народ. И образованието, и изкуството, и културата му се самоубиха. Защо? Нямам отговор на този въпрос, въпреки че го задавам постоянно. Спомням си, че преди 10-15 години казах в едно интервю, че обуначването на народа ни ще ни се върне като бумеранг върху главите ни. И лека-полека се случва.
- Като че ли има и затишие пред буря...
- Ако имате предвид етническото напрежение - като че ли да. То започна лека-полека в едно населено място, в друго, в трето. И това е ехото от тези 25 години преход. Не можеш да очакваш от хора, които нямат и средно образование, да имат собствено мнение, да разсъждават като граждани - няма как да го очаквате. И понеже човекът е стадно животно, когато горният етаж (показва главата си) е празен, той се чувства силен и мощен като е вътре в стадото. Но ако има нормално мислещи, достойни хора, които наистина да гласуват по съвест, това няма как да се случи. Оглупяването на една нация, за което са виновни всички правителства от 1989-а насам, е най-страшният ни проблем - нещо, което с векове ще трябва да се лекува.
- За това говореха мъдрите хора, които си отидоха през този четвърт век - големите писатели, режисьори, артисти предупреждаваха, че ще се случи. Но никой не слуша мъдрите хора у нас - това също е голям проблем...
- По всяка вероятност, да. Тези хора, интелектуалците, за това са призвани. Това не са случайно големи писатели, режисьори, художници, музиканти. Един художник е голям не защото може да рисува, а защото е личност. Писателят е голям, не защото може да пише, а защото е мислещ човек, чувствителен, високоинтелигентен. Но като погледнете състава на парламента през годините, ще видите, че там интелектуалци няма. Или ако е имало, те са били под един процент... и са си тръгнали.
- Отново сме пред избори...
- Това е последното, което ме интересува. Защото са предрешени. Някак си ще избираме хора, които само трябва да си подпишат договорите.
- Какво според вас трябва да има в програмата на един кмет, за да гласувате за него?
- Не знам какво трябва да е задължително в програмата му, но знам, че до нея трябва да е и неговата оставка. Да седи там, да е готова. Програмите - тях предполагам, че ги пишат под индиго. Затова до програмата да е и готовата оставка, подпечатана, само да си сложи подписа, когато се наложи. Да е наясно, че това го чака.
- Тези дни се разпространява писмо от Родопския театър, който първо беше закрит, после възстановен, сега отново е пред затваряне - в криза са много от театрите ни, а трябваше реформата да им донесе блага. Защо не се случи?
- Никога не съм очаквал, че тази реформа ще донесе нещо добро. Дори си спомням, че когато започна и разговаряхме с колеги, казах, че няма да стане поради две прости и много важни обстоятелства. Първо, няма ясна реална визия на държавата какво иска да направи с културата си. А що се отнася до театрите, как ще правиш реформа, преди да имаш закон за театъра?! Реформираш нещо, следващият министър идва и казва това не е реформа, ще правим друга… А има куп чисто финансови механизми, които биха могли да помогнат. Примерно Законът за меценатството, който в България абсолютно не работи; фонд “Култура”, фонд “Театър”, фонд “Кино” - за това се говори от години, но не се случва.
- Добре, “за” или “против” сте обвързването на гледаемостта на даден спектакъл със субсидията за трупата?
- Едно трябва да е ясно - в България няма пазар. Това не е голяма страна, не е Русия, Франция, Германия, САЩ. В България културата трябва да се финансира от държавата. Не могат да разчитат директорите на театрите, че като направят някакво представление и публиката пълни салоните или пък тръгват на турнета като чергари, ще изкарват някакви пари - това не е работа, това не е култура. Не е държавна политика, а закърпване на положението. Но преди това трябва да е ясно - държавата иска ли да има култура, или не иска. Ако не иска, за какво се занимаваме - закриваме всичко и влагаме пари в по-важни неща. Но ако иска да има кулутра, тя би трябвало да я финансира. Пак казвам - пазарът за култура в България е малък. Как примерно Сливенският театър да изкара парите си, като градът от 100 000 вече има 30 000 жители? Аз лично очаквам времената, в които, да речем, в Тутракан ще отидат Сатиричният, Военният и Народният театър да играят в една и съща вечер. Е как да стане...
-... като сме каръци?! Всъщност симпатично ли е да си карък?
- Аз имам слабост към каръците - те са чувствителни и интелигентни хора. Познавам ги, интересни са ми и затова разказвам за тях.
Ивайло Христов
"Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар