Беше само допреди четвърт век, когато 18-годишните полумомчета и полумъже бяха на първо място донаборници. И нямаха кой знае какъв по-различен избор от това да станат войници.
Никой още не се беше сетил, че те могат да бъдат назначени като детегледачки на заплата. Това само допреди четвърт век беше не само невъзможно, но и немислимо – дори думата „детегледачка“ нямаше мъжки род. Ако някой го беше измислил, сигурно щяхме да го наричаме изобретател на постпедерастлъка. А изобретението му щеше да стои неизползвано и да събира срамен прах, защото общественото мнение тогава беше на мнение, че мъжествеността се изчислява според броя на прекараните в чанч години.
Беше само допреди четвърт век, когато общественото мнение още не беше усвоило неутралната формулировка „самотна майка” и наричаше тези жени далеч по-жестоко. Може би прекалено жестоко, но за хубаво или за лошо, за същото обществено мнение беше не само невъзможно, но и немислимо да съществува житейският сюжет – самотна майка наема двама донаборници от улицата да й гледат 3-годишното дете, а тя отива на гурбет. Защото, както се пее в българската гастарбайтерска песен – жената няма друг избор, как иначе да живее, как иначе да се оправя, как иначе да си гледа детето. И понеже този НЕизбор се е натрапил като единствената ни истина за живота, понеже е най-универсалното алиби за всичките форми на обществен, семеен, родов и интелектуален разпад – затова и общественото мнение днес не можеш да го познаеш.
Днес приятели и съседи не могат да нахвалят самотната майка гурбетчийка, че е добра майка, защото изкарва пари, праща пари, плаща на някого пари, докато тя е заета да вади пари. Преди всичко е да има пари – има ли ги, всичко е възможно, всичко е мислимо, всичко е позволено и оправдано. Дори да заминеш за чужбина и да оставиш съвсем малкото си дете на наемници, които вероятно не могат да опазят и 20 грама марихуана докато се върнеш от магазина.
Ако наемниците докарат детето до реанимация – ще го наречем инцидент и лош избор на детегледачи. Много жалко, но на всекиго може да се случи – при над 100 000 деца с родители гастарбайтери (колкото два сегашни училищни випуска) общественото мнение вече е на друго мнение. То вече може да оправдае и абсолютната антисемейна извратения, понеже „хората нямат друг избор”. Понеже България в цялата си история никога не е преживявала по-тежки времена, понеже никога хората не са имали такъв НЕизбор, понеже никога животът тук не е бил по-тъжен от сегашната народна песен. Затова и в нея се пее само за таз бедна черна прокуда, дето по тежка чужбина пропъди мъчениците на гастарбайтерския хляб. Има ли за тях хляб, ще има хляб за всички – дай Боже, да са живи и здрави и да печелят, иначе ще умрем всички от глад.
Заради хляба ще си затворим очите и няма да забелязваме, че животът ни се е превърнал в завършен бардак, в който някой на някого вика мама и тате, но иди разбери биологически кой на кого какъв се пада. Заради хляба няма да си признаем, че гей парадът всъщност е безобидният ни враг на традиционното семейство. А заради добавките към вечерята няма да придиряме, че гастарбайтлъкът вече не е само поминък.
Че той е еволюирал в обществена ерес, отричаща цяла една държава и пребиващите в нея - това място е провалено и трябва да си пълен глупак да не го напуснеш. Интелектуалният елит на нацията отдавна го направи и третира останалите тук като глупаци, мързеливци и некадърници. Те не могат да бъдат други, не могат да бъдат например хора, които остават тук просто защото искат да бъдат тук. Никой с всичкия си не може да иска подобно нещо, трябва да ти има нещо несъвсем наред.
Заради пустия хляб ще се съгласим да бъдем глупаци, ще приемем учението на обществената ерес, а от своя страна няма да третираме гастарбайтерите само като скромни икономически герои и ще ги провъзгласим за интелектуални старейшини. Дори и да са отишли да сменят памперси на старци, докато техните майки и баби живеят в истински кърджалийски времена по селата. Дори да са отишли да гледат чужди деца, докато техните тук няма кой да ги наглежда. За този личен житейски избор обаче е виновен големият НЕизбор, виновна е държавата и тя трябва да бъде отречена като система. А после от само себе си ще се затрият и базовите ценности и традиции по които е функционирал местният живот, когато още не е била създадена последната трета държава. В името на хляба и на дребните консуматорски радости и за това обаче ще си затворим очите.
Свободни сме да не виждаме нищо, защото се освободихме от клишетата и табутата на всички стари форми на обществен морал – от патриархалния до социалистическия. Днес имаме чисто нов морал, произведен с гастарбайтерска пот на челото.
Само нямаме честен отговор – струваше ли си всичко това парите. Сега точно не е много удобно, но един ден питайте и самотната майка, и майката гурбетчийка на мъжката детегледачка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар