Васил Михайлов е роден на 6 април 1938 г. в Стара Загора в семейство на бежанци от Западна Тракия.
През 1964-та завършва актьорско майсторство при проф. Мандажиев във ВИТИЗ. Повече от половин век е на сцената и екрана. Зрителите аплодират забележителните му превъплъщения във Васка Пепел от “На дъното” и Лопахин във “Вишнева градина”, в Дантон и Стефан Стамболов, в Стария Глауш от “Железният светилник” и Дон Жуан от “Завещанието на целомъдрения женкар”, в Сюлейман ага от филма “Време разделно”, в хан Кубрат от “Хан Аспарух”, в хан Крум от „Денят на владетелите” и др. Във всенароден любимец обаче го превръща главната роля в сериала “Капитан Петко войвода”. Сега актьорът участва в пет представления на Театър “Българска армия”, НТ “Иван Вазов” и Театър 199.
- Г-н Михайлов, вече сте на 77 г., но сцената и публиката явно ви обичат - хората продължават ли да ви разпознават, както по времето на „Капитан Петко войвода“?
- Хм (смее се), измряха вече наборите… В трамвая скоро един мъж, доста по-голям от мен обаче, ме гледа, напъва се да си спомни, а аз, за да не получи инсулт, му казвам: „От казармата, от казармата!” По-смешното обаче е, че същото казах и на една жена. И тя така - напъва се, „отде те знам”, ми вика, а аз: „От казармата!” „А, да”, замисли се бабата.
- На 77 г. със същото удоволствие ли се излиза на сцената, или вече е по задължение, по принуда?
- Миличка, що не дойдохте да ми гледате последната постановка, преди да ми задавате този въпрос?
- “Брудершафт” в Театър 199? Вярно, още не съм го гледала, но... за удоволствието питам.
- Една колежка ми написа следния есемес: „Васо, аз, като те гледах, те поисках. Дано и Стефка (Янорова, партньорка в спектакъла - б.а.) те поиска.” Няма да й кажа името, за да не се изложим… Според мен е въпрос на ген, на енергия. Нали виждате, ходя с бастун. Но на сцената съм без него. Веднъж след представление на “Брудешафт” зрители ме виждат по стълбите и питат: “Какво ви стана, защо куцате?” Имам проблеми, казвам, менискусът, ставата, но… тоя, дето го играя, не куца (смее се).
- Вярно ли е, че сцената лекува? Ваши колеги казват, че им изчезват температурата, кашлицата...
- Вижте сега, то до време изчезва (усмихва се). А и аз не държа непременно да умра на сцената. Но... още ме търсят, играя пет роли в три театъра.
- Да, но актьор от вашата величина на вашата възраст, да речем Ал Пачино, може да си живее преспокойно от това, което е направил на младини. Докато вие тук се шегувате с вашата „половин бройка” в Театър „Българска армия”...
- Е, ние тук сме широко скроени славяни. Както се казва, гладни няма да умрем, но не е там въпросът. Има хора, които умират от глад - и то колеги, много отдавна. Затова съм казал държавни медали да не ми дават, ще ги откажа като протест за това, че дейците на културата, в частност артистите, са на най-ниското социално стъпало.
- Отказахте и т.нар. пенсия награда от Министерството на културата.
- Да, приемете го като протест.
- Като написахме за отказа ви, реакцията на читателите в електронното издание на “Труд” беше невероятна: “Голям актьор, голям човек!”
- Ха-ха-ха! Дано не ги опровергаем...
- Какво прави един човек и актьор “голям”, г-н Михайлов?
- Знаете ли, човек, колкото и да остарява, остава верен на характера си, на идеите си. Ние, по-старите, робуваме на това... Проблемът в случая е, че не ставаше дума за творческа награда. Въпросът е социален - мен това не ме засяга в такава степен, както е при много, много колеги. Въпросът е от години, той е национален и европейски. Даже в този Европейски съюз, в който отдавна съм казал, че не вярвам, и там виждате, че има “по-равни”, както беше у нас преди. Аз това не го траех, не мога да го търпя и жалко, че вече нямам достатъчно младост и сили, за да се съпротивлявам активно. Правил съм го, но малко се уморих от овнешките ми удари по тоя дувар. А нашият, българският дувар е жесток - сами си го градим и после се мъчим с глави да го трошим, ама то не става. Тия, дето подпират оттатък, са по-яки (смее се)... Тоест имаме закони, но не ги изпълняваме и това е най-страшното. Преди т.нар. демокрация нямаше много закони - и тогава имаше “по-равни” - но законите се изпълняваха.
- Защото имаше чатал на врата...
- Аз му казвам контрол. Това е национална драма. Всеки чиновник в България, а те са много, предпочита да получи подкуп и да не провежда закона. Така е много по-лесно, нали?! И като го говоря, имам предвид закони, в чието създаване съм участвал, крещял съм по пресконференции, че Министерството на културата трябва да бъде подведено под отговорност за т.нар. пропуснати ползи - и за ведомството, и за всички творци в България. Преди време за малко да махнат чл. 26 от Закона за авторското право и сродните му права, но се поизплашиха и 5-процентното мито на всяка аудио- и видеостока само го намалиха на 1,5%. Пак обаче никой не провежда закона, оттам идва и пиратството.
В същото време нямало пари, а е толкова лесно да се види коя песен, кой филм е свален примерно 470 или 3000 пъти. 20% от парите, за които говоря, отиват във фонд “Култура” на министерството, но вече 20 години там се чудят как да направят така, че дребните стотинки, които ние изкарваме, да минават през тях, а не през сдруженията за авторско право, както е по закон. В митницата казват - елате и си вземете парите, но някой трябва да го уреди. Това са милиони, но... И така до края на света (смее се), а вие казвате - голям актьор, голяма работа!
- Тоест има и доза обида в отказа ви да получите тази пенсия награда?
- Разбира се, че има обида. Те ме карат - мен - да играя в театъра на половин бройка, а ще ми дават социална пенсия! Да си ми дадат парите, които ми се полагат. Откакто са ме свалили на половин щат, съм загубил около 42 000 лева. Старият директор, който ме накара да се пенсионирам, за да пенсионира други 10, ме държа една година на цяла, а след това, без да ме предупреди, ме свали на половин бройка. Повярвайте ми, ако нямам основанията да кажа, че не съм за половин бройка, няма да го кажа. Още не съм изкукуригал.
- А как приемате идеята държавната субсидия за театрите вече да не е според брой продадени билети, а на брой спечелени левчета?
- Ами все отзад е - буквално го напишете! Отказвам да говоря на тази тема, откакто се разбра, че ще се гони количество в театъра. Когато го обявиха преди няколко години, казах: “Театърът свършва!” Големият театър свършва, не тоя, в който си показваме задниците пред публиката... Да дават на ония театри, които са изявени творчески, а не на тези, които са си показвали задника, и след две години зрителите започват да викат: “Ама и нашите задници са същите - какво ни разправяте!”
Какво значение има дали е билет или лев - едно и също е. Гонят се пари! Просто властта трябва да реши ще има ли държавни театри и колко. Могат да са три, четири, пет, но субсидирани, за да се прави нашият, българският, славянският театър. Най-големите демокрации по света, като изключим Америка, имат държавни театри! Затова казвам - нека решат. И нека, като им казвам: “Закрийте театрите, които са на червено”, да не ми отговорят: “Въпросът е политически!” Защото никой не ми обяснява какво е това “политически въпрос”. Като не го гледат, няма да има театър!
- Не сте ли краен?
- Не съм. Не могат да те карат да репетираш два дни, три дни да обикаляш страната, да пътуваш през нощта след представление от Бургас примерно, сутринта пак да репетираш и на обяд да тръгнеш отново на път! Така не се прави театър! Реформи не се правят без закон! А Христо (Мутафчиев, б.а.), след като се бабани, че от него е идеята за реформата с делегирания бюджет, защо не седнаха в Съюза на артистите и за всичките си мандати да бяха направили закон за театъра?! Драматичен, куклен, опера, балет... Всичко влиза в него.
Какво значи нямат публиката?! Ако държавата в лицето на общината решава да има театър в даден град, може да задели милион и половина, да речем, от общинския бюджет... Казвам на Христо: “Излез и кажи, че няма театри в провинцията!” А той: “Ама ще ме изядат!” Как няма те изядат! Кого лъжем, че има театри? Вежди (Рашидов, б.а.) се засегна, че съм казал, че няма публика. Ами няма! В един театър от 17 пиеси в репертоара две имат публика, ама... това не е онова. Пет-шест души професионални актьори в провинциалните театри, останалото - самодейци! И казват “въпросът е политически”. Ами не е ли политически, като лъжат децата, дето ги приемат в НАТФИЗ?! Шест института бълват артисти и професори, а тези деца после нямат къде да работят. Болест на душата е актьорството! Но тия, дето решават, явно не боледуват от нея и не знаят!
- Скоро и това вероятно няма да го има - официално сме държавата с най-нисък прираст в Европа...
- Въпросът е политически, мила моя. И този е политически, защото децата нямат работа. Нямат самочувствие да се оженят и да правят семейство, да създават деца.
- Пътувате из страната - съгласен ли сте с максимата “София не е България”?
- Имам пресен пример - някъде 3000 души сватба направили и няколко тона ядене (смее се) за рекорд на Гинес. После чух, че в Нова Загора 4000 души щели да се съберат - представяте ли си?! Вместо тези 3000-4000 души да посадят по десет дървета, 40 000 дървета да пораснат там, където е изгоряла гората. Или да се върнат при земята ни... Господ ще ни накаже за това!
На пресконференцията за Рожен скочих, че 7 дка знаме искат да сложат. Абе, хора, викам, полудяхте ли? Ами преди няколко години 40-метров паметник на Левски щяха да правят при Свиленград, да плашат турците. Дреме им на турците колко метра паметник ще вдигнем! Те бяха миналата година на трето място по икономически растеж, а ние ще им турим 7 дка знаме! Хора, Родопите свършват! Вече сме изпуснали влака. Контрол на всяко нещо, което решим да правим! Обаче чиновниците трябва да паднат с 50% и да знаят, че не изпълняват ли закона, подлежат на съд и затвор. Колкото до “България не е София”, аз питам - защо всички, дето дойдоха тук, така шофират и паркират, защо мърсят, а си плащат данъците в населените места, където се водят, че живеят? А там - чистичко, защото ги няма (смее се).
- Споменахте Родопите, а филмът „Време разделно”, в който участвате, се оказа най-любим на публиката - изненада ли ви този избор?
- Не се изненадах - въпросът е политически (смее се). Той беше политически още като правехме филма.
- Но тогава беше друго време…
- Не му минава на българина! Не му минава… раната. А според мен трябва да му минава. Ето, въпросът наистина е политически. Аз бях един от 30-те, дето дадоха ДПС-то под съд, когато бе създадено. Така, както твърдя, че не съм си вземал заплатата от Великото народно събрание, така казвам, че нямат право да правят партия на етническа основа. А сега гледам турски сериали и виждам колко сме се всмукали едни в други, всичко ни е еднакво. Да, раната кърви, ама и ние малко като на гол тумбак чифте пищови - казвам го аз, който съм изиграл 10-11 българи, поставени на паметници. Светът стана друг. Турците могат да работят с нас и да ни помагат. Разбира се, трябва да внимаваме.
- Ако трябва да направите нещо щуро на 77 г., какво ще е то?
- Хм, някоя глупост мога да направя и да стана за резил на стари години. Но не, характерът ми знае мярката. Иначе съм най-обикновен бърборко като всички други. Всички приказваме, но моята работа е да играя в театъра, а тия, дето ми дават акъл сутрин по телевизията, да идват да ме гледат в театъра и да си сверяват часовника. Защото артистът мечтае - казал го е голям мъдрец, а политикът трябва да чете научна фантастика и да гледа театър, за да си сверява часовника с мечтите на артиста, на писателя, на музиканта. Другата му работа е да създава механизми, че аз да не работя на половин бройка и да не ме е срам - щом мога да работя, да работя.
Такава е маята ни, затова всеки да си знае мястото. Иначе, наумил съм си нещо, но то не е щуро - на спирката на “Ситняково” и “Оборище”, където се качвам на автобуса, ще отида, ще сложа сутринта една метла и лопатка и ще напиша: “Който дойде пръв, да измете.” И аз ще започна да го правя. Защото не можеш да седнеш, не можеш да минеш от боклуци... Ако това е щуротия, нека пощуреем всички - ще решим много “политически въпроси”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар