Видях Слави Трифонов да прослушва деца, които пеят, и това ми се видя напълно перверзно.
Чалгата успя не само да се легитимира като официална култура, но вече се прави на ментор и отглежда поколения. Слави е само едно от проявленията на чалгата, но и един от основните виновници тя да стане пример за подражание и да завладее масите през телевизията. Неговото шоу я изкара от кръчмите и предложи първия й официализиран дизайн през популярността на единствената преди време национална частна телевизия.
Но да не се връщаме толкова назад. Тъжното е, че Слави Трифонов няма талант за музика. Въпреки че пее ужасно, пълни стадионите. Успехът му се дължи на липсата на критерии в България, но тревогата е там, че той самият започва да преподава тази липса и въз основа на нея да се възпроизвежда. Впрочем това не е по негова вина.
Българската формула за риалити тв формат въобще, независимо кой е продуцентът, е да се залага на простотия, а не на умения. Това личи от ужасно плоските и общи клишета, които се носят както от Слави Трифонов, така и от деветдесет процента от така наречените журита в различните телевизионни формати. С емоция и „уау” те масово се опитват да скрият простия факт, че няма какво да кажат.
Трифонов пък се опитва да крие тази празнота с арогантност и хъшлашко поведение, което не надскача обикновената улична простотия. Поведението му излъчва агресия, грубост и нарцисизъм. Той се интересува истински само от себе си и всичко това се предава на децата. Кошмарът е, че хората се редят на опашки, за да прослушва собствените им отрочета.
Докарахме се дотам телевизията да бъде единственият възпитател на поведение и източник на знания. Тоталното неглижиране на образованието и културата от страна на всички ни, с политици начело, доведе до трайни увреждания, чийто най-страшен резултат е да не осъзнаваме колко сме зле. Напротив, да мислим, че това е единственият възможен начин на съществуване, изява, живот в общност, проява на култура и т.н.
Може да прозвучи скандално, но за мен риалититата с деца в България са не по-малко отвратителни от стигналия дъното „Биг Брадър”, който скъса окончателно с психологическите и игрови експерименти и невъзвратимо потъна в примитивния разгул. Тези музикални формати насаждат не по-малко пошъл вкус и повреждат непоправимо децата, съсипвайки и най-големия талант.
Пример за това е малката Крисия, която вече пее като възрастна лелка, а чудесният й глас е увреден от някой амбициозен „музикален педагог”. „Музикалните педагози”, както ги наричат в бизнеса, всъщност са лешояди, които са усвоили няколко трика за нуждата на индустрията и срещу много пари са готови да унищожат таланта на децата ви. Армия от некадърници, които се хранят от родителската амбиция – другата важна съставка на успешната формула, щото пошлотията да е пълна. Родители, които искат децата им да са първи и да ги дават по телевизора.
За спорта това може и да важи, но за музиката е катастрофа. Вярно е, че и при музиката е много важно да се трудиш с огромно постоянство, но нямаш ли талант и не го ли развиваш правилно, си обречен, а амбицията (и в това е огромната разлика със спорта) може да е пагубна.
В музиката, пък и в творчеството въобще, има нещо извън човека, искра, която пламва в него, но е запалена извън него. Нещо съвсем неуловимо, което може да вирее и да се прояви само при пълна свобода и синергично съдействие. Много често музикантите репетират и са натоварени далеч повече от спортистите, но колкото и да се мъчат, трудно стигат до истинската музика. Тук дори не говоря за форматите по телевизията, а за класическата музика. Един от най-добрите примери в това отношение е безбройната армия от прилежни японци, корейци, китайци и азиатски виртуози на всякакви инструменти и минималният процент от големи музиканти, които това количество дава.
Но да не се отклонявам и да се върна малко на феномена Крисия. Феномен, защото мнозина родители са готови да направят същото с децата си, каквото направиха с нея – да заличат чара и непохватността на детския й глас, да я стиснат за гърлото и от третата сливица да изтръгнат писъка: „Ще бъде детска планета”. Крисия пее тази песен с цяло гърло. И само с него. В гласа й няма цветове. Той е по лили-ивановски подравнен и окастрен от нюанси, топлина, дълбочина, тревога, радост, да не говорим за мощ на чувствата и опит, което дава чара на една песен. При Крисия става дума за подражателско звукоизвличане, а не на освободено пеене.
По начало е проблем, когато едно дете пее като възрастен, а няма неговия опит, за да звучи от гласа му някаква история, за да нахлуят през него някакви спомени, за да сподели нещо преживяно. Нещата обаче стават неспасяеми, когато подражаваш на еснафурското и стиснато пеене, защото мнозина възрастни и професионални музиканти пеят скъпернически или скучно, без да споделят. В красивия глас има щедрост, история, трагедия или щастие.
Нат Кинг Кол, Били Холидей, Ела Фицджералд, Рей Чарлз (който в началото на кариерата си подражава на Кол) са имената, които бих изредил, защото обичам джаз, но има много добри примери в различни жанрове. Има добри и в българската соцестрада, които, за съжаление, не намериха продължение и не бяха превърнати в традиция. Богдана Карадочева, Леа Иванова, Васил Найденов, Йорданка Христова, Емил Димитров, Паша Христова, Георги Минчев, Камелия Тодорова и още дузина имена, чудни гласове, които носеха дух и имаха цвят.
Имаше и страхотни композитори като Йожи Цанков, Емил Георгиев, Морис Аладжем, Вили Казасян, Александър Бръзицов, Стефан Димитров, Борис Карадимчев, Милчо Левиев и т.н., които носеха духа на градската култура, пишеха хубави песни и аранжименти, което тотално бе заменено от компютърни програми.
Нищо от това добро наследство не бе развито. Сега няма такива гласове и такива композитори. Да ме прощават живите, които изброих, защото трагедията е, че биологически тяхното поколение е тук, но е забравено от днешната музика и въобще днешната култура на България. Ние всички им дължим благодарност, особено на фона на днешната простотия и вулгарност, защото тяхната музика все още е някакво свидетелство, че България може да бъде и друга.
Може би за това си позволих да пиша коментар по повод на едно дете. И то по скоро на обезобразяването на неговия глас. За преждевременното му превръщане във фестивална и еснафска еднодневка. Защото това е образ на общото ни престъпление, което извършваме с поколенията, които идват след нас и за чиито образование, култура, пропуснати възможности и пропилени таланти сме отговорни самите ние и никой друг.
Не може мечтата на хиляди българи да е детето им да пее като Крисия, да направи кариера като Жени Калканджиева и да изглежда като Слави Трифонов. Пошлата версия на българския успех. Това е краят.
Помните ли фестивала „Златната монета” в Болоня, който БНТ излъчваше по времето на соца, с един много симпатичен и неакадемичен детски хор, воден от една невероятна италианка. В нейните диригентски жестове и в детското пеене на различно облечени и с различни физиономии деца се долавяше повече свобода, отколкото в предаванията на Свободна Европа. Децата пееха като деца, много от тях бяха без предни зъби, да не говорим за оформени прически. Без напъване, професионализъм и бутафория, но с пълна свобода и естественост.
В сравнение с тях моделът „Крисия” прилича на сбъднатата мечта за абитуриентски бал на масовия български простак. Опакована с грижа и амбиция селяния, която може да те довърши за секунди. Един припев е достатъчен. За това говоря днес и за насилието над детето Крисия, направено в името на „фестивалния успех”, чийто връх е Кончита Вурст (подразбира се, че детската „Евровизия” е нещо като пионерската организация на голямата „Евровизия”)
Това е днешната телевизионна Европа и България в нея. Пошла „фестивална” мелодия, която може да се съчини и от компютърна програма. Това не е просто проява на лош вкус, а престъпление и Агенцията за закрила на детето трябваше отдавна да се е самосезирала. Става дума за обезобразяването на един глас, за превръщането му в клише и за най-брутална търговия с него. Родителите, които натискат децата си за подобни участия, много ми напомнят на майките, които в 90-те, пък и досега, умираха да вземат дъщерите им в някой конкурс за Мис и да ги уредят в модна агенция. Това беше най-сигурният път, че ще станат проститутки и като за начало ще трябва да минат през леглата на известните и уродливи мутри (мнозина от тях вече покойници), произлезли от българската социалистическа селяния, минали през спортната школа и назначени за богаташи. Ставаше дума за индустрия, която произвежда курви, родителите им знаеха това и изораваха света, за да ги направят такива.
Сегашната мания за телевизионна известност и насърчаването й от образи като този на Слави Трифонов и – което е по-лошото – от страна на държавни институции много ми напомня онези мрачни времена. Това не е въпрос на вкус, а на престъпление, и то срещу деца.
Няма коментари:
Публикуване на коментар