С вещ вид Кейт Джерарди обяснява на съседката защо внукът й стои през цялото време затворен в стаята си. “Ал говори с ангелите!”.
От другата страна на вратата, само пред огледалото, десетгодишното момче имитира финалната сцена на филма, който току-що е гледало. Гангстерска история с Джеймс Кагни. С обърнати очи, вдигната ръка, той рухва в леглото си. Със същата напрегнатост като модела. Преди да стане, доволен от себе си.
“Поисках да стана актьор, когато майка ми ме заведе да гледам “Изгубеният уикенд” на Били Уайлдър, драма за алкохолизма, разказва Ал Пачино. Същата вечер повторих сцените в къщите. Гледайки как играят актьорите, си казах, че съм способен да направя същото. Подобно на акробат”.
Колко далеч изглежда времето, когато Алфредо Джеймс Пачино, роден през 1940 г. в Ню Йорк, оставал с часове да гледа снимката на разведените си родители. Никога не открил баща си Салваторе, зидар от сицилиански произход. Но видял отново майка си Роуз, усмивката и силния й характер.
“Това беше хлапе, надарено с истинска харизма, много екстровертен, разказва неговият приятел от детството Кен Липър. Заедно се биехме с другите момчета от квартала. Ал беше беден, но не му липсваше любов. А най-много обичаше да играе театър”.
Уверенността, че бъдещето му е в театъра, се появява по време на представление на “Чайка”, на Антон Чехов, на една пътуваща трупа.
За 14-годишния зрител Пачино това е вълнуващо преживяване. До такава степен, че прави първата крачка, влизайки в училището по сценични изкуства. Принуден да печели хляба си и станал опора на семейството, паралелно Ал работи различни неща. Той обаче не се обезкуражава и продължава да учи, дори играе в мазета или кафенета. Какъвто и да е декорът, той е в стихията си.
“Съзрявайки, казва той, разбрах, че да бъдеш актьор е нещо различно от това да “възпроизвежаш” и че в играта има нещо, което наистина ме вълнува”.
Преждевременната смърт на майка му, когато той е на 22 г., пречупва този устрем. Съсипан, Ал страда от безсъние, напуска сцената и дори става жиголо. Време е да срещне учител, който да се превърне в негов ментор. Чарли Лоутън вижда в малкия пролетарий от Бронкс “истински джентълмен, който не се конкурира постоянно със себеподобните си”. Той го подтиква да чете големите писатели, от Юджийн О’Нийл до Тенеси Уилямс, от Балзак до Достоевски. “Всички тези писатели и драматурзи, доверява Пачино, станаха моето училище и моя живот”.
За първи път Лоутън разпределя Ал в една пиеса през 1963 г. Което не пречи на дебютанта да се отдава на всевъзможни места на своето изкуство, изигравайки някои сцени пред клошарите. Опирайки все още своята игра само на енергията си, Пачино овладява лека-полека техниката и влиза в “Актърс студио”, десет години след Пол Нюман и Джеймси Дийн. Там се среща с Лий Страсбърг, който му става като втори баща, и Дъстин Хофман.
“Тази школа, казва той, беше обрат. Благодарение на “Актърс студио” успях да спра временните работи, с които печелех хляба си, и добих самоувереност”.
Дебютът му на Бродуей през 1968 г. съвпада с момента, в който среща актрисата Джил Клейбърг. Нито с нея, нито с другите си приятелки, Марте Келер и Даян Кийтън, Ал е възнамерявал да има деца или да се жени.
“Травмата от заминаването на баща му го е белязала, обяснява приятелят му Лорънс Гробъл. Впрочем той е много труден във всекидневието и го знае”.
“Кръстникът”
Изборът на филмите му показва същата праволинейност. Дори и желанието му да играе през 1971 г. наркомана в “Паника в Нийдъл парк” да е мното силно, той не се налага лесно.
“Двама непознати, Пачино и Де Ниро, имаха предимство, разказва продуцентът Доминик Дюн. Видях Боб да пада на колене, за да не предпочетат Ал. “Фокс”, който разпространяваше филма, намираше Пачино за прекалено “етнически”.
Година по-късно същото недоверие се проявява за “Кръстникът”. Докато студиото “Парамаунт” мисли за Робърт Редфорд или Уорън Бийти, Копола упорства в решението си да повери ролята на Майкъл Корлеоне на Ал.
“Кръстникът”
“Нито един режисьор, признава Ал, не ме е искал толкова, колкото Копола. Той ме искаше в този филм повече, отколкото аз самият!”. Ситуацията се разрешава, не без затруднения, благодарение на Джери Шацбърг. “Франсис Форд Копола, разказва той, направи една серия с четири проби с Пачино. Всички бяха отхвърлени от “Парамаунт”. След това ние им изпратихме 20 минути от “Паника в Нийдъл парк”, който тъкмо бях режисирал и Ал спечели”.
В сянката на Брандо, когото почита, Пачино започва старателна работа:
“По време на снимките слушах Стравински. Имах чувството, че това подхожда на драматургията на Майкъл Корлеоне. Опитах се с него да създам един загадъчен герой. Исках зрителят да почувства объркване, донякъде подобно на онова, което изпитваше Майкъл, и да има противоречиви мисли”.
Филмът е триумф, а изпълнението на Ал предизвиква сензация. Но, когато шест години по-късно Копола го кани да играе в “Апокалипсис сега”, Пачино му отказва учтиво:
“Казах му, че не съм служил в армията и нямам намерение да тръгна на война с него”. Не че славата го е накарала да забрави откъде е тръгнал. Точно обратното: “Никога не съм имал намерение да ставам кинозвезда”, искрено признава той.
А, когато му откраднали първата кола, едно BMW, което току-що е платил в брой, той се разсмива, с желанието да направи разлика между това, което не е спирал да бъде, и отражението си в холивудското огледало: “Имах късмет, казва той, че не се оставих да бъда грабнат от материалната страна на нещата”.
Все пак той не се изплъзва нито на шизофренията, нито на позата. А успехът по времето на трескавите му изпълнения на ченге или на крадец, в “Серпико”, “Кучешки следобед” или “Белязаният”, засилват недоверието, дори параноята му: “Имах чувството, че ми желаят злото, признава той. Между 30 и 40 г. пиех, дрогирах се. Отивах да работя, за да глътна въздух”.
Театърът
Неуспехът на “Революция” през 1985 г. му помага да слезе на земята. По-малко обърнат към себе си, в двойка с Ян Тарант, преподавателка по драматично изкуство, на почти 50 г. Ал Пачино става баща на първото от трите си деца. Отдръпва се от киното и се посвещава на сцената. Завръщането му пред камерата, в “Море от любов”, е още по-забележително. По-малко невротичен, с изчистена игра. През 1993 г. най-сетне печели “Оскар”, за “Всяка една неделя”, и налага шекспировата си страст с филма “В търсене на Ричард”, който режисира. За английския драматург казва, че “той е театърът”. Потвърждавайки: “Сцената е моят живот. Киното ми позволява да работя в театъра. Печеля пари с едното, харча ги с другото”.
Кръстосвайки сабя със своето алтер его Де Ниро в “Жега”, Ал, актьор, който е “неспособен да създаде нещо изкуствено”, според Сидни Лъмет, се налага в очите на новото поколение като модел. “Да се работи с него, разказва Джони Деп, ви напомня до каква степен е удоволствие да се упражнява тази професия”.
Баща на близнаци, които се раждат през 2001 г. от връзката му с актрисата Бевърли д’Анджело, на 75 г. той признава, че не иска да живее по-спокойно.
“Дори и днес светът на киното да се движи с невероятна скорост, нямам намерение да спирам”.
Lexpress.fr, превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар