Лято

Лято

30 септември 2015 г.

И какво очаквахте от Църквата

Да бъде глуха, няма и сляпа и да не пречи на дьонметата да прокарват правилната линия...

Днес тя се явява единственият представителен контрапункт на официалния страх да се задават очевидните и логични въпроси.

И какво се очакваше от Църквата – може би да запее „Елате хиляди африкански и арабски младежи, на родната ни страна надежда”. 

Може би да възпее добрите исторически практики за постигане на трайна хармония между християнство и ислям по нашите земи. Или може би да изкара на бис мултирелигиозната дружба от векове за векове, продължаваща по инерция да ражда дьонмета, но вече с привидно модерни малформации – този път причинени от учението за глобално Демокраси.

Разбира се, едва ли някой е очаквал подобно нещо от Църквата, от нея единствено се очакваше да си знае отреденото й място. Да бъде глуха, няма и сляпа и да не пречи на дьонметата да прокарват правилната линия.

Дьонмето е онази изключително противна форма на живот, която непринудено би продала и непродаващото се, за да си купи по-добър живот. То е съвършеният консуматор, изискващ да му вярваме, докато той сменя вярата си за по-добри житейски консумативи. 


Неправителственото дьонме е постигнало и съвършеното безсрамие, с което задава умни въпроси – дали още имаме нужда от Българска православна църква. Дали тя не проповядва всъщност антихристиянски ценности, дали не е за предпочитане въобще да я няма, защото пречи на бежанския прогрес и отрича първото човешко право в съвременния свят – правото на по-добър живот, като цената няма значение.
 


Няма как Църквата да бъде разпусната от днес за утре, но може да бъде морално унизена. Може да бъде маргинализирана до постфашистка организация, може да бъде обвинена в долнопробен популизъм и дори замесена в предизборна кампания.

Най-малкото може да й бъде вменено насаждане на ксенофобия към „бедните и нещастни бежанци”. Които бягат от диктатора Асад, обожаващ да убива невинни деца, докато силите на Доброто трепят само виновните момченца и непослушните момиченца.

Църквата не трябва да пречи на Голямото бягство, нито на пропагандата му, а тя, моля ви се, има нахалството да пита за причините. Позволява си да задава очевидния и първи въпрос – кой създаде проблема. Стига даже дотам да раздава неискани съвети – който поръча войната, нека да й плати цялата сметка. А това вече е прекалено – ликвидирайте тази Църква, пуснете срещу нея специалните части на дьонметата от Армията за освобождение от Националното.

На война сме и последното, от което имаме нужда, са безредици в тила. Затова и всяка опозиция трябва да бъде премахната, като най-лесно е да се започне от легалната. Тя трябва да бъде морално уязвена точно там, където се предполага, че е силата й. Светият синод ще бъде поставен под съмнение, че не е чел Библията или пък я чел като дявола евангелието. Ще бъдат изведени достатъчно цитати, които трябва да докажат християнската недостатъчност на българската църква. 


А накрая саморазправата ще приключи със светски обвинения – знаем ви много добре вас, манастирски педали ниедни, знаем ви и досиетата, знаем ви и часовниците, виждали сме ви и колите, как изобщо не ви е срам да се обаждате и да сеете омраза срещу „бедните и нещастни бежанци”. Хората искат да си спасят телата, а вие, безсрамници, какво искате – оня сирийски главорез да им избие невинните дечица.

Кандидати за заслужен срам - колкото щеш, но точно днес Църквата не е сред тях. Днес тя се явява единственият достатъчно представителен контрапункт на официалния страх да се задават очевидните и логични въпроси за мигрантското бедствие. Което няма да приключи от само себе си и на което псевдомилосърдието само му помага. 


Днес Църквата най-много се доближава до ролята на институционален иконоборец срещу идола на глобалната демокрация. Пред когото всичките ни останали национални елити са се вдървили от страхопочитание и не просто не смеят да му възразят, но се опитват да му отгатнат мислите и да му направят още по-верноподаническо впечатление.

Освен всичко друго Църквата би могла да бъде единственият възможен и легален противник на армията от дьонмета. Които броят часовниците и колите на владиците, но се обиждат при въпроси за грантовите жълтици и какво целево всъщност се финансира с тях.

Срещу антинационалната ерес, която грантаджиите разпространяват, правителствата са безсилни по обективни причини. Ако тръгнат на война с нея, самите те ще си тръгнат след спонтанна всенародна революция с цветни елементи. Още повече че ереста отдавна е стигнала до най-високите етажи на всички власти. Хората може и да се сменят, правителствата да идват и да си отиват, но квотата на еретиците остава твърда.

Единственият им провал беше при завладяването или поне парцелирането на Църквата. Която, ако някой ден се пребори с обществената си безобидност, би била най-сериозната заплаха за Армията за освобождение от Националното. Затова и след като превземането й не успя, се появяват такива въпроси – има ли въобще смисъл от нея, дали не е дошло време да я пратим завинаги по дяволите. 


На чиито въпроси църковното самоуважение би изисквало да отговори също с въпрос – а дали няма да е най-добре дьонметата да вървят на майната си и никога да не се връщат. И без това ни е втръснало от оплакванията им колко ги дразни тази страна, в която само са родени и нищо друго.
На война сме и последното, от което имаме нужда, са безредици в тила. Затова и всяка опозиция трябва да бъде премахната, като най-лесно е да се започне от легалната

Калин Руменов, "Новинар"

Няма коментари:

Публикуване на коментар