Дейвид Ковърдейл пробил в „Дийп пърпъл”, като им изпратил свой запис как пее пиян на купон.
Това разказва самият той пред канадския журналист Мартин Попов в новата биография на „Уайтснейк” – „Отплаване”, която излезе на българския пазар.
Изданието на „Сиела” е първата пълна биография на групата и феновете могат да я прочетат тъкмо преди предстоящия концерт на "Уайтснейк" през ноември в зала "Арена Армеец".
Мнозина са описвали части от историята на култовата хард рок банда, но Мартин Попов е първият, който събира всичко важно на едно място. Книгата излезе на английски по-рано през годината, а авторът е един от най-утвърдените музикални журналисти на Запад, които се занимават с рок. Той има вече над 50 издадени книги на тема рок и метъл, сред които биографиите на „Металика” и на Рони Джеймс Дио. Последната също се разпространява на български.
Мартин Попов следи кариерата на „Уайтснейк” от десетилетия. Български звучащото име на автора може да подведе читателите, но в действителност той е канадец от руски произход. Попов познава лично и многократно е интервюирал всички бивши и настоящи членове на групата, като части от интервютата могат да бъдат намерени в „Отплаване”.
Книгата е кръстена на една от най-известните песни на „Уайтснейк” и описва как Дейвид Ковърдейл „отплава” към световната слава, първо на крилете на „Дийп пърпъл”, а след това и със своята собствена група, която първоначално се възприема като негов личен проект, но постепенно се утвърждава като една от най-големите групи в историята на хард рока и ранния хеви метъл.
Оказва се, че преди да замени Иън Гилън в „Дийп пърпъл”, Ковърдейл е бил кръчмарски певец, който не е имал много надежди за развитие. Той кандидатствал за мястото, без да знае за международния успех на „Пърпъл” – бил чувал, че са известни на Острова, но не знаел доколко ги познават навън. Затова и подходил несериозно – изпратил свой запис, на който пее пиян, и дори не очаквал да му се обадят. Изненадващо обаче те го взели и скоро той пишел песните на групата заедно с Ричи Блекмор.
Мартин Попов проследява цялата история от този момент до днес и изследва многобройните разклонения в голямото родословно дърво на хеви метъла и рока, където не е възможно да говорим за „Уайтснейк”, без да споменем „Рейнбоу”, Дио, „Скорпиънс” или пък Джон Лорд. Авторът се концентрира върху музиката и оставя личния живот на изпълнителите на заден план – той не е толкова важен за меломаните.
Все пак обаче Попов споменава наркотичните зависимости на големите рокаджии, както и многобройните им и безразборни връзки с жени.
Обърнато е и специално внимание на брака на Ковърдейл с актрисата Тоуни Китейън.
Тя пробива в Холивуд с филм с Том Ханкс, а след това се появява в клиповете на две от най-известните песни на „Уайтснейк” – Is This Love и Here I Go Again. Присъствието й привлича още фенове към „Уайтснейк” и по думите на Ковърдейл милиони жени започват да искат да я имитират. Рокаджията казва с гордост, че жена му е по-виновна за прическите на повече жени, отколкото Дженифър Анистън.
Любопитното е, че клипът, в който тя участва – към Here I Go Again, е към песен, посветена на проваления първи брак на Ковърдейл. Вторият за известно време е доста успешен, но скоро Тоуни си спечелва неприязън както от страна на феновете, така и на другите музиканти. Тя е обвинявана, че е нещо като Йоко Оно за „Уайтснейк”, защото отдалечава Ковърдейл от групата, опитва се да поеме контрола над нея и се държи обсебващо.
Откъс: Ранни години – „Братята грешници”
Леко пухкав и с очила, с акне и не много добър стил на обличане (въпреки че работата му е да продава гащи – тоест панталони, извинявам се на британците) и няколко седмици преди 22-рия му рожден ден... така изглежда бъдещата легенда Дейвид Ковърдейл – доста неугледно – малко преди да заеме своето място в редиците на рок титаните „Дийп пърпъл”.
Това е лятото на 1973-а и „Пърпъл” са в ъгъла на боксовия ринг пред сериозна заплаха от разпадане. Сред този хаос отговорността да застане в центъра на сцената пада върху раменете на г-н Никой от Северна Англия независимо от заплашителното присъствие на самия Мъж в черно – Ричи Блекмор – който проверява паспорти на всяка крачка, търсейки доказателства за произход от родината на автентичния блус.
Вярно, че разказваме приказката за „Уайтснейк”, но дали за тях щеше да се говори толкова сега, ако Ковърдейл се беше впуснал в своите премеждия, без да е вече доказана рок звезда? Не мисля. От тази гледна точка нужно е да караме поред.
Дейвид Ковърдейл (роден на 22 септември 1951 г. в Солтбърн, морски град с население 10 000 души, в окръг Редкар и Кливлънд, Англия) не е нищо повече от кръчмарски певец, преди да се отзове на една обява на „Мелъди Мейкър”, които търсят претенденти за трона, освободен от първенеца в класацията за „рок-крясък и вой” – Иън Гилън. И кръчми е точната дума – Дейв е познат като човек, който обича да обръща чашките из окръг Редкар. Всъщност родителите му, които са от ирландски произход, имат собствена кръчма (според някои източници майка му е работела в училищен стол, а баща му в завод за стомана), което му дава редовен достъп до поредната разпенена халба. Ковърдейл потвърждава, че е пял по „мъжките клубове” в Северен Йоркшир от 11-годишна възраст, а се е очупил с песните на Томи Стийл в домашна атмосфера още като е бил на 5.
„Основната цел на хората от работническата класа беше да се махнат от това шибано място - казва Дейвид пред списание NME. - Майка ми и баща ми ме подкрепяха, доколкото можеха сред Сатанинските мелници. Никой не си позволяваше да се прави на интересен – при нас беше „две напред – две назад”. И тоалетните ни бяха външни. Но аз не се пуснах по течението. На много хора им стига да седят пред телевизора и да гледат новия филм за Джеймс Бонд. И Холивуд е много вреден в това отношение. А повечето, които изкарат някой лев, прекарват остатъка от живота си, като треперят да не го загубят и не му се наслаждават.”
„Аз открих, че мога да се изразявам много по-директно с пеене - припомня си Дейвид през 1988 г., в разговор с „Рок Бийт”, като прави контраст между избраната от него професия и визуалните изкуства. - Вместо хората да ти гледат картината и да питат „не е лошо, ама какво си искал да кажеш”, аз можех да се изразявам много по-просто и по-бързо и хората знаеха за какво говоря. Това винаги ми е харесвало. Аз не помня, но майка ми ме уверява, че съм можел да изпея всяка песен от класацията Топ 10 по онова време.”
"Новинар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар