Есен

Есен

15 ноември 2015 г.

Престанете да унижавате световна трагедия с Фейсбук-статуси!

Статуси във фейсбук. Снимки със знамето на Франция. Хаш-тагове – аз съм Париж, ти си Париж, всички сме Париж...

Писането се превърна в заместител – на действие, на инициатива, подмени удовлетвореността от пълноценното съществуване. Подмени я успешно.

Мислим си, че ако се включим в кауза или направим промяна в профилната си снимка, като пишем статуси с хаш-тагове и лайк-ваме чуждите такива – имаме позиция, мнение, полезни сме, НЯКОИ сме за този свят и неговите проблеми. ПРАВИМ НЕЩО.

Не! Излагаме се. 

И докато за много други социално-политически истерии, подобни реакции са нормални, естествени, обясними и приемливи... Сега не е така!

Случи се нещо извън стандартните неприятности в света и Фейсбук ни пречи да го осъзнаем. Границата е мината. Една точка на пречупване беше достигната, безброй илюзии – умъртвени. Траур. Трагедия. Исторически преломен момент.

Затова нямаме право на мнение и статуси. Това унижава значимостта на този ужас, паметта на тези жертви. Защото не знаем какво говорим!

Защото не знаем какво се случва. Защото не четем! Не четем нищо повече от фейсбук-статуси. Не се информираме от други източници извън социалната мрежа. Цитираме приятели, споделяме техни проникновения, без аргументи и с категоричност и убеденост, че сме прави.

Повърхностни разсъждения, гръмки лозунги, опит за анализ, безпочвена критика към чужди тези, едностранчиви позиции... грачене, амок. Тъпотия.

Колкото по-малко знаем, толкова по-голяма е увереността ни. Парадоксът на живота, характеристиката на тъпака и пандемията във Фейсбук.

Някакви всеобщи вълнения, екзалтация – че нещо се случва... че и ние участваме... Някой каза – станете Париж и ние ставаме! Но не бяхме Кения, когато в мола имаше десетки ранени и стотици загинали! Не бяхме Русия, когато над 200 души загинаха в сваления самолет... Защо тогава не плакахме и не писахме трогателни послания от профилите си? Давахме вид, че сме приели, че сме се приспособили към терористичните атаки като дневен ред или неприятност в дома на другия...

А сега изведнъж – скочихме и ние. Никаква искреност в съпричастността ни. Чувства по команда. Неосъзнати сълзи. Никаква искреност в намерението ни да разберем КАКВО ТОЧНО СТАВА и никаква мъдрост, за да проумеем, че това не е онзи случай с таксиметровия шофьор, показал среден пръст на минувачи! Това е война. И ако осъзнавахме разликата, щяхме да имаме и различен подход. Не може премиерът да се снима с храстче и да споделяме снимката с остро-умни коментари, а когато светът пламне, да правим същото. Не може да показваме съпричастността си към гей-парада с шарени профилни снимки и отново да постъпим така, когато 200 души загинат.

Ако нямаме сетивата да усетим какво става, ако нямаме информацията за аргументирана позиция, ако нямаме интерес да разберем какво всъщност се случва с, на и в този свят и ако нашето мнение няма значение и не може да помогне на друг, освен на жадното ни за социално внимание его, по-достойно е да замълчим.

По-достойно е да мълчим. И ако религията, наистина ви е важна – помолете се.

 
Милена Янинска,  Lentata.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар