Едва ли някой въобще ще й обърне внимание. По-скоро ще натиснете копчето за забрана на целия канал, решил, че може да си позволи да ви сапунисва по този начин.
А какво се случва в края на 2015 година в България, когато един и същи сериал на тема главен прокурор и съдебна власт се прожектира близо 25 години? Сменят се само имената на главните герои, но се разиграва същият сценарий, в нашия случай заложен конституционно в далечната 1991 година? Уникално. Не само още има зрители, ами те като че ли растат и все повече ги обзема някакъв необясним ентусиазъм.
В наши дни
...Гнили ябълки, нечий гейт, ама този път не било като предишния нищо да не се случи, този път нямало да им се размине... На кого, какво – не е толкова важно, важното е, че щом е точно сега, значи има дълбок замисъл, било преврат едва ли не... Срещу кого, защо – пак не е особено важно...
Всяка от борещите се за съдебна реформа страни съзира конспирация срещу себе си.
За едните в настоящия момент се разгръща активно мероприятие за свалянето на главния прокурор или на премиера и правителството или на Висшия съдебен съвет, или на всичките заедно. Тук основните не само медийни въпроси са – защо точно сега и кой е на мушката. Понеже, като са ги записвали да си говорят двете съдийки през февруари, защо чак през ноември им вадят диалозите. И какви са тези записи – истински ли са, фалшиви ли и каквито и да са, какво да се прави с тях...
За другите тече борба за действителна реформа в съдебната власт, която най-сетне да сложи край на безобразията в правосъдието. Даже и от ЕК ни пишат (или не ни пишат?) как да решим проблема със или без отстраняване на главния прокурор. И няма значение законни или не са записите, а е важно какви механизми за неправомерна намеса в съда и прокуратурата разкриват те. Та затова трябва да се промени Конституцията и да се раздели Висшият съдебен съвет на две. И едната му половина да е по-малко зависима, а другата повече независима, коя колко – се оказа направо конституционен въпрос.
Човек, неизкусен в съдебните препирни, се опитва да се ориентира във вихрещите се периодично с различен интензитет престрелки, с които говорители от всички лагери и подлагерчета го започват телевизионно и медийно от сутринта и го облъчват чак до лека нощ. Защо ли му трябва? Вероятно се опитва да си представи има ли добри в сагата и кои са те. Че да ги подкрепи евентуално или поне да си изработи мнение.
А той, обикновеният човек, да не забравяме, също много иска правосъдието да си е на мястото, затова му е важно да знае какво става и на коя страна да застане. Може би само той наистина иска правосъдието да раздава право, без някой да му се бърка, за да може спокойно да си гледа неговата работа.
Сложна работа.
Какво следва?
Представете си го този Висш съдебен съвет след известно време, вече разделен на две части – съдийска и прокурорска. Прокурорите няма да гласуват при назначаването, повишаването и понижаването на съдиите и обратното. Дотук добре. Все е нещо. Друго какво?
Това разделяне ще попречи ли на прокурорите пак да си изберат за главен сред тях някого, който им е посочен от силните на деня политици? Или пък на съдиите – да излъчат пожелани от властимащите кандидати за оглавяване на върховните съдилища? Като и в двата съвета политическата компонента се запазва и в абсолютно, и в относително изражение? Ще я избират с квалифицирано мнозинство. По-добре е, разбира се, от обикновеното, ако не знаехме как точно протича договарянето при такъв тип избори.
За премахването изцяло на политическата квота, което ще възпре реално политическото сладострастие спрямо съдебната власт, не се говори. Спорът се горещи другаде, в една аритметично-политико-несъществена плоскост.
В съдийския съвет ще има паритет на политическата и съдебната квота (6 на 6) плюс двама „върховни” – и това било отнемане на самоуправление и независимост. В прокурорския съвет пак ще е паритет между политическата и прокурорско-следователската квота (5 на 5) плюс един „главен” – а това било свръхнезависимост и безконтролност на главния прокурор. Постигнат бил някога си някакъв „исторически” компромис за един от политическата квота в повече при прокурорите и съответно един по-малко при съдиите, пък някои си се отметнали. Но това е съвсем друга тема за ефективността на политическата кандърма и трайността на политическата дума. А всъщност какво точно прави тази една бройка в плюс или минус, променя ли тя нещо съществено? Някой може ли да обясни защо едно е повече от две?
Въпросът въобще не е аритметичен.
Грешката
Откъде произлизат проблемите със съдебната власт или на съдебната власт, поради които тя все е на мушката, вече над 25 преходни години?
Вече четвърт век демократичното правосъдие дава непрекъсната „грешка”, а политици и магистрати, както и да се редуват и сменяват на постовете си, неизменно си прехвърлят едни на други отговорността за неблагополучието. Правят се различни корекции, включително конституционни, но и те не водят до подобряване на съдебната картина.
Очевидно грешката не е каква да е, а системна и нещо не е наред със самата програма. Добрата новина е, че този четвърт век доказва категорично: без радикално действие няма да се постигне коренно различен резултат. Другата добра новина е, че няма спор, поне на думи, за независимостта на съда. С прокурорската независимост не е точно така и тя сега е на дневен ред в центъра на полесражението.
Големият проблем е в смисъла и съдържанието на въжделената съдебна независимост. На думи конституционният български законодател е прогласил тази независимост и е поставил магистратите („съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите”) в подчинение „само на закона”. И в същото време е въвел механизми за известно взаимодействие между властите, което пък е нормално и редно във всяка демократична държава – да има баланс между различните части на единната държавна власт.
Точно тук – в това „взаимодействие”, се отваря една нерегламентирана пролука, през която политици с всякакви партийни окраски не са спирали – от четвърт век нито за миг – да практикуват набези срещу свещената съдебна независимост. Това не е никаква новина. Това е неприятна констатация с 25-годишна давност. Че и с по-дълга, но нали преди това е имало един член 1, а след това го няма...
Защо едни уж добри и симпатични, избрани от електората хора правят тези лоши неща, е ясно и обяснимо. Съдебната власт е по презумпция онова място, където рискува да попадне всеки политик – по време на мандата или след него, ако е кривнал от правия път. Мераклиите за попадане на това нежелано място, разбира се, са малко, по-точно – николко, докато тези за кривването... Да, там има задръстване.
Затова и пролуката за политическата намеса в годините почти не се е притваряла, а понякога даже е зейвала. В битка са влизали всякакви средства – позволени и не толкова, конституционни и признавани за противоконституционни, законови и откровено „подзаконови”.
Логичните стъпки
Първа си замина една от трите части на независимата съдебна власт – следствието. Това стана със сътресения и на етапи, но процесът приключи с отнемането на основните му правомощия и придаването му като лява ръка на прокуратурата. Понеже дясната трябваше да бъдат полицейските дознатели, където и отидоха повечето правомощия на следствието. Годината беше 2006, светла му памет на следствието.
То не че винаги е било безгрешно или че е пратило много политици на заслуженото от тях топло място. То обаче в конституционния си замисъл представляваше опасност за политическото племе като цяло, защото беше единственият в държавата разследващ орган, способен да събира годни доказателства за нечии прегрешения пред закона и тъкмо бе почувствало силата на своята независимост. А без такива доказателства никой съд не може да прочете осъдителна присъда, колкото и да се е постарала прокуратурата в обвинителния акт.
Това положение се промени. Сега право да разследват имат и прокурорите и полицейските дознатели. От това доказателствата за пред съда не са станали по-годни, нито по-малко негодни. Справка – поредното прекратено шумно дело или поредната оправдателна присъда за нашумял управленец. Но пък се разшири кръгът от възможности за размиване на отговорността.
Би трябвало политиците да се успокоят. Следствието е аут, прокуратурата е по-сговорчива, всички могат да си отдъхнат. Но не съвсем... От Брюксел ни дърпат ушите при всеки евродоклад, а и собственият електорат негодува. Какво да се направи, така че нищо особено да не се направи?
Следващият разследващ
Нова порция конституционни промени е темата на последния сезон от сериала. Този път критичният поглед логично е фокусиран върху прокуратурата. Резултатите й тъй или иначе куцат, нежно казано. Освен това й се натрупаха неприятни спомени от рода на „Мишо бирата”, „Ало, Ваньо”, „Ти си го назначи” и други. Започнаха да хвърчат „гнили ябълки”, а чужди посланици на развален български – да влизат в противопоказни на дипломацията роли.
Прокурорите не от вчера и не без основание събират стрели от всякакви посоки. Отдавна са в хър-мър със съдиите, атакуват ги медии, в последно време – министър, опозиционери, евробюрократи, протестъри им се строяват с плакати пред работните места. Те си се вживяват в ролята на гръмоотвод, привлякъл мълниите със своята принципност. Не е сигурно, че и сами си вярват.
Вярно е само, че към момента прокуратурата е главният държател на ключа към затворническата килия за политическите грешници и това я прави обект на всякакви неуредени законово въжделения. Не толкова реалната потребност тя да бъде променена, която е налице от много отдавна. Защото, ако тя не зареди съда с необходимите доказателства, няма присъда.
За същинска промяна – ни дума, ни стон
Никой дори плахо не постави и не поставя въпроса съдебната власт – във всичките й конституционни три части, а практически вече две – да бъде оставена да се самоадминистрира и самокадрува без политическа квота. И да си носи изцяло отговорността за своята независимост. Стига й политическото родителство на нейното законодателно устройство. Стига й един министър, който да определя дневния ред на административно-кадровите заседания, без да гласува. За махането на политическата квота няма „исторически” компромис.
Въпреки че на практика беше доказано безспорно – когато избират, магистратите, с всичките си трески за дялане, се справят по-добре. Да си спомняте скандал с техните представители в Конституционния съд например? Докато до този момент почти няма случай управниците да сложат за висш магистрат свой любимец и той да не им се отплати подобаващо, така че всички да го научат с прояви, далечни от правото. Как управниците биха постигали кадрови цели без непрежалимата си политическа квота в съдебния съвет!
Никой не постави и не поставя въпроса за прокуратурата като такава. Каква да бъде тя – единоначална и централизирана ли, каквато е сега? Или демократична и независима, както подобава на европейското настояще на държавата? И тук няма никакъв компромис.
Къде да бъде прокуратура? Това е следващият въпрос. Дали да остане в съдебната власт? Дали да излезе от нея като самостоятелен субект на държавното обвинение? Дали да премине в изпълнителната власт? Това са все възможни хипотези. И по същество нито една от тях няма кой знае какво значение. Защото е важно където и да се намира, прокуратурата да бъде независима и само законът да определя с кого да се занимава и в кого и в какво да се цели.
Съществуват механизми за запазване на нейната независимост дори когато е в изпълнителната власт, както е в Германия. Там главният прокурор и министър на правосъдието нямал право да издава устни нареждания на подчинените си прокурори. Може да нарежда, но само писмено. И да си отговаря за което.
Независимостта е и конституционно, и европейско изискване към обвинителната власт. Тя е нещото, което ще гарантира обективност и безпристрастност за обикновения човек, та дори и за обикновения политик, в целия процес на правораздаването.
У нас обаче тази независимост е спорна. У нас сега протестират, че на прокуратурата не й резнали независимостта, което щяло да я направи демократична. Летят оставки, блокират се кръстовища. Значи ако прокуратурата остане централизирана и единоначална, каквато е сега, но началникът й конституционно е под контрола на политиците, тя ще се демократизира? Леле, какъв иновативен възглед за демокрацията!
Защо главният обвинител е безнаказан?
Проблем наистина има и той всеки път се олицетворява от главните прокурори. Затова и за последния четвърт век те са толкова популярни. Татарчев, Филчев, Велчев, Цацаров – чак имената им веднага след избора стават нарицателни.
Системният проблем с главния прокурор беше формулиран образно и точно още от Татарчев: „Над мен е само Бог”. И да припомним за тези, които не знаят или са позабравили, че поне той от момента, в който осъзна силата си, започна да я прилага в защита на конституционната съдебна независимост от политически посегателства. Това беше продиктувано не толкова от задълженията му по закон, колкото от неговия нрав и чувството му за чест и достойнство.
А посегателствата срещу прокурорската независимост продължиха и след Татарчев. Приемниците му обаче не наследиха неговата непримиримост в това отношение. Всеки се справяше някак според възможностите си като интелигентност, възпитание, обща култура, характерови и други особености.
Но максимата за Бога остана да виси. Точно на нея никой не посяга. Политиците бързичко осъзнаха, че могат да влизат в ролята на бог, дърпайки конците на прокурора. И в същото време да се жалват, че той бил безконтролен, прикривайки по този начин дърпането.
Главните прокурори пък своевременно установяваха, че в качеството си на дърпани могат да извличат удоволствия и ползи от различно естество. И гледаха да се възползват, докато мандатът им позволява. Защо не, след като няма нормативна сила, която да ги спре, и никой не се и опитва да въведе подобна норма.
Виж, ако му забранят на Цацаров да командва всичките си подчинени по всичките прокуратури... Но и тук никой дори не споменава опцията за компромиса.
Да се готви...
Съдът, основната част на съдебната власт, сякаш злорадства отстрани, че този път не той е на мушката и не неговата независимост е под въпрос. Отдъхва при мисълта, че в обозримо бъдеще поне прокурори вече няма да гласуват за кариерното развитие на съдиите. И мълчи силно, докато на прицел е прокурорската независимост. Чува се само вопъл за накърнена съдебна независимост, който всъщност приглася на политическите вайкания по този въпрос, но не и солидарност с прокуратурата.
Вероятно има и елемент на реваншизъм – още е пресен споменът, когато обвинители и политици дружно хвърляха цялата отговорност за всичко върху съда под мотото за хващането и пущането.
Ето така продължава имитирането на тъй наречената съдебна реформа. От едната страна са борците, от другата – реформираните. В негласен синхрон помежду си.
И няма кой да му щракне копчето на този тъп сериал.
Сотир Цацаров
Майа Янкова, дългогодишен съдебен репортер във вестниците "Сега", "24 часа" и други издания, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар