- Професор Пантев, има ли случаи, в които уроците на историята могат да бъдат взети, или те са само словесно клише, което държавните елити и народите не успяват да изпълнят със съдържание? В частност как се отнася това за България? Успявали ли сме някога да се учим от историята си?
- Първо, уроци има разни. Историята може да бъде и лоша учителка – дотолкова, доколкото разни постижения могат да създадат условия за непогрешимост, за непобедимост и за идеята, че всичко можем сами. Една от големите аналогии в това отношение е нашето поведение между Първата и Втората балканска война, когато наистина героичните, славните, неподражаемите ако щете, не само за балканските, но и за европейските мащаби победи на българската армия, внедриха и вградиха в нашето политическо съзнание – на всички, не само на политиците, една мания почти за максимално величие. Тогава казвахме, че не можем да съществуваме без Солун, без Ксанти и без Одрин, и този максимализъм доведе до тази трагическа обстановка, когато през 1913 година България е във война със всичките си съседи, включително и с Черна гора, с която няма териториална граница. Това е едната страна на въпроса – не всичко от историята, което е завършило успешно, може да бъде урок.
Според мен уроците на историята се вадят най-вече от пораженията – какво е тръгнало накриво, коя военна операция се е провалила, кой политически експеримент не е успял, кой деец е взет прекалено насериозно, за да решава еднолично, и понякога дори еднократно, съдбата на поколения българи.
От друга страна, смятам, че светът се е научил малко от уроците на историята, а България – почти никак. Защото сега виждаме, че възпроизвеждаме партийни потерийни игри. Възпроизвеждаме неприязън – не казвам ненавист, към съседите си. Имаме една мания за величие, която няма нищо общо с реалните, често пъти велики постижения на българите в продължение на тяхната история. Има един историк – Ерик Хобсбом, който твърди, че в някои отношения историците са по-опасни от ядрените физици, защото понякога създават такива митове за грандиозни постижения в миналото, които днес са трудно осъществими. Казано лаконично – историята е учителка, но все пак може да води и до затворени пътища.
- В тази връзка ще Ви задам един не особено коректен въпрос, свързан с посещението на турския премиер Давутоглу в България. Част ли е това посещение от някаква „стратегическа дълбочина“, и ако да – съвременният български политически елит умее ли да навлиза в дълбоките стратегически води на дипломацията, или пребивава най-вече в плитчините? Какъв е Вашият прочит на това посещение с оглед на динамичната геополитическа ситуация в световен мащаб?
Аз не виждам драма държавник от съседна страна, която и да е тя, да бъде причина за истерична, гневна реакция. От друга страна, днес нито един политически деец не говори това, което мисли. И аз, без да съм чел книгата на Давутоглу, не смятам, че този професор е толкова глупав, а той очевидно не е, да лансира в тази книга идеята, че Турция трябва да стигне отново до стените на Виена, да превзема Белград и Будапеща. Това вече никой не говори и дори и да е така – не мога да не се отнасям с внимание към тази книга, написана през 2001 г. и преведена на толкова езици. Много ясно, че Давутоглу изразява интересите на собствената си държава. Така, както ние с основание плачем за Охрид, за Струга, за Скопие. Но не споделям идеята, че това е едва ли не един академичен акт на реваншизъм, на война – как отново „Александър Невски” ще стане джамия и прочее (плюс това той никога не е бил джамия).
Така че това трябва да се приема с внимание, защото нашите мечти и блянове по миналото ни величие също срещат възражения, особено в Македония и отчасти в Сърбия – именно, защото им придаваме голямо историческо, културно, езиково, дори и манталитетно значение. Това че 5/6 от нашите ястия имат турски имена и че трудно ще говорим 10-тина минути на български, без да употребим турска дума, не накърнява нашето величие. Така че, към тази книга според мен трябва да се отнасяме критично там, където оскърбява с нещо българите, където лансира идеята да се завърнем отново там. Но не смятам, че интуитивно днес има такива призиви. Това е все едно Мексико отново да си поиска териториите от притихоокеанското крайбрежие, само защото някога са били испански.
- Тоест, неоосманизмът не Ви тревожи, изхождайки от нашата, българската гледна точка?
- Той ме тревожи, защото в Турция има доволно много сили, влияния и амбиции, които лансират такава идея. Но от друга страна, реакцията от наша страна към тази книга специално, й придава по-голямо значение, отколкото е нужно. Помните ли, когато на български се преведе „Моята борба”, какъв гняв имаше? Но тя не възстанови нацизма в България. И обратно – срутването на бункера на Хитлер в Берлин не заличи спомена за него. Така че, една книга може да бъде опасна само тогава, когато по страниците й има напоено с отрова вещество. Иначе, ние имаме достатъчно причинни обстоятелства да отстояваме своето минало, своята история и настояще. Но не може да се „дръвчим” на държава, която има хиляда самолета, а ние имаме два. И не можем с такава ненавист да говорим за страна, която ни помогна при влизането в НАТО. Каква заплаха е Турция за България, след като сме влезли в един съюз? Съвсем друг е въпросът, че последният инцидент със сваления самолет свидетелства за наличието на доволно агресивни сили в тази страна, които търсят някакъв конфликт, но според мен той е насочен не толкова в балканска посока, колкото в близкоизточна.
- През 2008-ма година Вие заедно с още 99 интелектуалци се подписахте в Открито писмо против признаването на независимостта на Косово от българското правителство. Писмото завършваше с думите „Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени? Каква е цената на вашите души?“ Днес бихте ли извикали същите думи или времената вече се промениха?
- Времената се промениха дотолкова, доколкото териториите на държавите вече не са чак толкова важни, колкото сферите на влияние в тях. За Косово аз специално бях много гневен. Мисля, че съм първият, който напусна телевизионно предаване 99-та година (сега вече се случва много често). Не за друго, а защото не можеш да кажеш, че има геноцид в Косово при положение, че 90 на сто от населението са албанци. Това е все едно да кажеш, че в Бавария по времето на Хитлер 90 на сто от населението са евреи и има геноцид. Разбира се, че това беше грешка. Косово днес е царство на наркотици, на търговия с органи и разбира се, там се намира най-голямата американска база в Европа. Така че, тогава аз се подписах заедно с други (не се смятам за интелектуалец, така че не се присъединявам към това определение), защото така ако започнем, Източните Родопи трябва да хвръкнат според тази идея – има и вероизповедание, а около Кърджали – и етнос, който може да иска да се обособи. Не може така да се реже с нож тортата на европейската карта, защото виждате какво става в Крим, виждате и какво става по света.
- Един наистина важен и актуален въпрос, много се надявам на вашия искрен отговор. Подменена ли беше българската история в учебниците по история в последните 25 години? В публичното пространство непрекъснато излизат тревожни сигнали за пренаписване на българската история от грантови академици. Ако това е вярно – от кого и защо беше допуснато, как се случи, защо го проспахме? Възможен ли е обратен процес? И въобще, застрашена ли е българската памет? В днешния глобален свят защо ни е нужна въобще историческата памет?
- Историческата памет лежи основно в това, което наричаме идентитет. Идентитет означава какво мислиш за себе си и как те възприемат другите. Този основателен критицизъм към учебниците обаче излиза от една крайност в друга. Ако досега бяхме, така да се каже, най-верният, най-раболепният, най-съветизираният съюзник на Съветския съюз, днес, много ясно, че с грантови внушения се отива в другата крайност. Има един израз на Мартин Лутер, основателят на Реформацията – една тъмнина не се осветява с друга тъмнина. Много ясно, че има и добронамерени хора, които искат да кажат – чакайте сега, не сме били чак толкова велики, не сме били чак толкова център на Вселената, не сме били чак толкова солта на земята. Но в стремежа си да коригират това, те изпадат в друга крайност и нашата история се свежда до нула, до имитация, до незначителност, което с основание буди гняв сред някои мои колеги. Забелязвам, някои от тях през живота си не са влизали в час, но се произнасят за учебен процес, образование и учебници. Но така или иначе, в този случай показваме нашето чувство за липса на за равновесие. Да кажем – ако Левски е велик, защо е велик. Ако сме победители, защо наричаме участието си в първите три войни „престъпното безумие”. Ако сме толкова значими, защо чакаме някой да похвали нашите икони, като че ли без тяхното признание те нямат стойност? Ето това е – липса на баланс.
- В такъв случай глобализъм или идентитет е бъдещето на съвременния свят?
- Аз не вярвам в това, което днес се нарича „глобализъм”. Ако под глобализъм се разбира демокрация, пазарна икономика, многопартийна система, културна общност… Но глобализмът не предпазва от конфликти. В края на 19 в. Европа е повече културно интегрирана, отколкото днес. Глобализмът иска да униформинизира света, но все пак, засега, националното усещане е много по-силно. Може да има обединена Европа като бюрократичен съюз, но обединени еднакви европейци няма по простата причина, че португалците са едни европейци, а други европейци са норвежците, например.
- И един въпрос за идентичността, но в общоевропейски план. Източна Европа в голяма степен се възпротиви на мигрантското преселение, за което Западна Европа отвори широко врати. Вишеградската четворка се обедини в дискусията за опазване на държавния суверенитет и цивилизационната идентичност на европейския континент. В този смисъл каква е вашата прогноза за бъдещето на ЕС?
- Самият факт, че все още има държави, включително и пострадали – като Сърбия например, които се „натискат“, казано със жаргон, да влязат, означава, че все пак ЕС има някакво историческо предназначение. Но той сега не е това, което е замислено като начало (той е замислен, понеже войните тогава се водят за стратегически суровини), като съюз между Франция и Германия за стоманолеярна, въгледобивна промишленост и прочее. Но ЕС – силно бюрократизиран, до противност, с тези костюмирани чиновничета и тези мерцедесни усмивки… Трябва да стане нещо друго, освен това, което е сега. И можем да кажем, че този съюз вече папагалски се повтаря. Така, както папагалски се повтаря, че си патриот, че си демократ, че обичаш отечеството си, без с нищо да си доказал това.
Бежанската вълна също е липса на чувство за равновесие. И това е вече моята маниакална пенсионерска идея. Много ясно, че ние се страхуваме от бежанците. Каква е тая наша цивилизация на 2 хиляди години, пък се страхуваме от 20 хиляди души мюсюлмани, говоря за България?! Или каква е тая европейска цивилизация?! Нека не забравяме, че бежанци или икономически изселници в Европа са приемани охолно като евтина, почти слугинска работна ръка. Но тук има един основен въпрос – ние се страхуваме от тях, защото нашето дередже, не само българското, е такова, че не можем да приемем каквато и да е икономическа конкуренция от тези хора, които евентуално ще се заселят тук. Има проста статистика: какъв процент от тези хора бягат от смърт и каква част от тях носят смърт за Европа чрез тероризъм? Аз не мога да си представя, че едно детенце, спящо на рамото на майка си, е заплаха за сигурността, а и да е такова, то ще бъде след 20 години. Тук става дума за една забравена фраза – човечност, която лежи в основата на добротата, в основата на християнството.
Онзи ден в една баничарница, преднамерено или не, продавачката, под предтекст, че не може да му върне ресто, отказа да продаде 3 пици по лев и 20 на мургав мъж с детенце. Така че, къде е нашата прочута толерантност? Ние самите сме били бежанци. Между другото, бежанците от завладените от гърците и сърбите земи след Освобождението, след войните, не са приети много нежно. Как започва стиготворението на Яворов: „Изгнаници клети…” Значи не са „цъфнали” и самите арменци, които днес се чувстват благодарни и у дома си в нашето отечество.
- Да, но излязоха факти, че има някаква организация в това преселение.
- Разбира се, че има. Само че защо пускаме каруцата преди магарето? Много ясно, че това е преднамерено. Защо при диктаторите – при Кадафи, при Саддам, нямаше бежанска вълна? Човек от добро не бяга. Но има и друго, на което ви моля да обърнете внимание. Такава ли е Европа и Европейския съюз – със стени? Аз често се шегувам: какво излезе от комунизма – ето сега възстановихме летните кина, възстановихме бирата „Загорка”-ретро, говори се за възстановяване на софийското жителство, което беше символ на тоталитарния режим. Понеже говорим за уроци на историята – нима не е ясно, че със стени и с паспортни контроли не можеш да ги спреш…
- ….но не трябва ли да има някаква съпротива срещу това преселение?!
- Да, но трябва да има селективна съпротива. Защото повечето хора са бедни. Аз не съм чул петролен шейх да се е взривил при атентат, или син на милионер да е вадил Калашников да стреля в кино. Много ясно, че тези неща са варварски, жестоки, отблъскващи. Това е организирана идея за корозията на Европа, тук съм напълно съгласен с Вас.
- И тогава как да се съпротивляваме на това, какъв е изходът за Европа? Хем да сме милосърдни, хем да се съхраним? Как да стане?
- Много е ясно как да стане. Защо срещу „Ислямска държава” (30 хиляди души ли, колко са там), та целият свят – от Австралия и Китай до Ирландия и Исландия, уж е срещу тази „държава”, а реално вече толкова време не могат да се справят с нея?! Ето тук е отговорът. Че организира някой това (някои твърдят, че това е турско-американска комбинация, и израелска най-вече, макар че най-малко личи), е ясно. Когато се сваляха тези диктаторски режими, нали идеята беше за вечна правда на света? Излиза точно обратното. И това дава сила на много скептици, опозиционери и манипулатори да кажат – преди това беше по-сигурно и по-лесно за живеене.
- Да се върнем все пак в България. Защо българските управляващи биха пълен отбой от защитата националните ни интереси? Защо България е най-послушната изпълнителка на волята на Брюксел от всички 28 страни-членки, при положение че е най-бедната и ощетена от тях?
- Послушанието на България, с дълбоко прискърбие го казвам, е историческа традиция. България първа пада под турско робство и последна (хайде да не казваме е освободена) се освобождава. Кой беше пример за най-просъветски режим в Европа? Това е констатация на Бжежински – България. Кой посрещаше синеоките рицари – германците, с козунаци? Кой след това се обяви за най-американофилската нация в Югоизточна и дори Източна Европа? Да ви кажа, това буди, първо – ако не унижение, то съмнение към нас. И аз съм сигурен в едно – че всичките русофоби, днес декларирани и новопокръстени, ако утре има някаква комбинация, вариант, продължение на Ялта и ново разделение на света, те първи с песни и цветя ще посрещнат братята-руси на Орлов мост и на летището. И ще си спомнят, че техните прадеди са били отчаяни русофили .
- Защо в такъв случай националната, патриотичната идея в България на политическо ниво не намери своята успешна реализация? Патриотичните партии са или маргинализирани, или се превръщат в придатък към статуквото. Всъщност според вас възможна ли е една нова Европа на суверенните държави и народи, или това е утопия?
- Извинете моя скептицизъм и почти песимизъм, но той е здравословен, не е мрачен – никога няма да има идеални общества, никога няма да има хилядолетен мир. Но може да има по-добър мир от сегашния. Много ясно, че именно тази глобализация, за която говорим, създаде контрасили, някои от които – доста влиятелни. Но някогашният модерен национализъм, възникнал в края на 18-ти век още във Франция, беше създаден и ръководен от интелигенцията – композитори, писатели, философи, поети. Днес от това основателно негодувание се възползваха хитри тарикати, които използват тези чувства. Има много неща, които тези патриотични образувания казват, и с които съм съгласен. Но нима не е ясно търсенето при тях на прозорец, на ниша, за да се изразят, да се организират? Патриотизмът не е партийна субсидия, не е хонорарна каса и не е министерски пост. Така че това е драмата на нашия живот, за който аз нямам отговор.
Не си мислете, че давам рецепти – напротив, и аз се терзая защо един народ като нашия, толкова значим, с писатели, с художници, с литература, с толкова благородни стойности – в политическото си поведение не е показал кой знае какво достойнство? И нашето поведение по света не се оценява много високо като съпротива. Казват – цар Борис III е спасил България от Хитлер – вярно е дотук. Но ако така разсъждаваха сърбите, поляците, гърците, руснаците, тогава кой щеше да спре Хитлер? Парадоксалното е, че той беше спрян в България, за да не плачат войнишките майки – това е прекрасно, но след това, за да покажем, че не сме нацистка държава, хвърлихме почти безсмислено нашата армия в Драва и Страцин и там загинаха български войничета. Така че, има нещо, което, отстрани погледнато, е малко непривлекателно спрямо българите, при толкова признания от света за стойностни хора в личностно отношение. Но за това не са виновни само политиците. Тези политици не идват от планетата Сатурн, а идват от избирателната урна. И тогава, когато казваш „те”, а не „аз”, с това фактически избираш онзи, който може би не те заслужава. Но ти го правиш.
- Виждате ли светлина в тунела за нашата България, проф. Пантев? Възможно ли е у нас да се роди алтернатива на 25-годишното статукво, която да поеме отговорността за спасяването на нацията? Пресилено ли използвах думата спасяване? Имате ли надежда за България?
- Песимистичният вариант: България може да стане един балкански Тайланд, където 5 на сто от населението ще живеят прекрасно, ще идват тук чужденци да ядат кавърма с питка, да гледат кукери, да намират евтин алкохол и евтини момичета – това е песимистичният вариант. Защото, кажете ми една причина млад човек днес да се втурне в политиката, освен кариера? В България няма идея, няма философия, няма кауза.
И оптимистичният ми вариант: Същото е било в България през 16 и 17 в., когато Паисий казва „О, неразумний юроде (малоумнико)! Защо се срамуваш?!…. ” Значи, създателите на славянската цивилизация се срамуват, че са българи! Надявам се, че ще стане, както става през 18-ти и най вече 19-ти век – едно ядро книжовници, революционери, които носят кой – кама, кой – книга, кой – Евангелие, създават една България, която поне до 1912 г. е била страна за чудо и приказ за тогавашните сравнителни показатели, възможности и престиж.
- Значи има надежда?
- Надежда има, но дали ще бъде осъществена?…
- Какво ще пожелаете на читателите на Мемория за Новата 2016 година?
- Да четат Мемория, а не кой футболист за коя певица се е оженил и колко струва сватбата на някоя футболна или фолк звезда.
Проф. Андрей Пантев
Интервю на Христина Христова, Memoriabg.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар