Три девойки, около шестнайсетте, крачат по улицата и се хилят на нещо си. Тежък грим, тежки обувки, тежки обеци. Пред тях гълъбче кротко търси храна или вода, няма значение.
По едно време едната, явно от тези, на които в училище им викахме едно време “най-отворената” замахна с крак да ритне птичето. То прояви рефлекс, явно не му е за първи път и успя да отлети. Останалите я погледнаха стреснато. Едната даже я попита “Какво правиш!?” Девойката ѝ отговори: “Е, к'во да не съм го убила!?”, и продължи да се хили.
Възрастен мъж, който вървеше зад тях, кротко ѝ направи забележка. Друг, по-млад, я наруга с тон на ръба между строгия и каруцарския изказ. Момичето ги погледна с лек уплах и доста наглост в погледа. Приятелките ѝ, като видяха, и те заеха поза, готови да я защитават. Останалите хора на улицата не обърнаха много голямо внимание на случката. Може би не са видели какво стана. Може да им е било все тая.
Така или иначе нищо повече не се случи. Възрастният примирено продължи пътя си. По-младият закрачи нервно напред, може би ядосан, че не е бил по-краен. Девойките пак се захилиха на нещо си. Гълъбчето отлетя да търси другаде храна. След малко всички забравиха историята. Историята отлетя.
Далеч съм от мисълта, че “днешната младеж”, както казват бабите и дядовците, е такава, дето само чупи пейки и рита гълъби. Става обаче въпрос за агресията. Все по-малки деца проявяват необяснима жестокост към връстници, че и към по-големи, и към животните.
Навремето имаше един виц, който си разказвахме с половин уста, да не чуят големите, защото бил жесток. Едно момиченце влиза в магазин за домашни любимци и казва: “Искам едно зайче.”
Продавачката пита: “Това беличкото със сивите уши или онова малко черно-бяло пухкаво сладурче, ей там?”
Детето отговаря: “А, не знам, на моя питон му е все тая.”
Сега този виц сигурно ще звучи като приказка за лека нощ. Преувеличено е, но не много.
За да сме честни, и преди е имало щуротии с животни. Например да вържеш тенекиена кутия за опашката на котка и тя уплашено да бяга, стресната от шума. Върти се в кръг и не знае откъде идва. Тази “игра” продължаваше около пет минути. Толкова, че възрастен да се появи и да ни навика. Понякога изяждахме и шамар зад врата. Но и без него после дълго време ни беше съвестно, че сме мъчили животинката. Имаше и изключения. Такива, които гонеха котките и проявяваха жестокост с прашки, с фунийки с игли, с камъни. Те за разлика от бабаитите, дето се катереха по дърветата в дворовете на хората да берат тайно череши или крадяха по една-две “подкови” домашен суджук от терасите на първия етаж, не бяха герои и останалите деца бягаха от тях.
Между другото сега, като кажеш на тийнейджър прашка, веднага се сеща за друго, а не за издялкано от дърво детско оръжие с твърд ластик, което изстрелва камъчета.
Играта на фунийки изчезна преди 30 години, както и много други игри. Сега са компютрите с мощни тонколони и джойстик за стрелбата по лоши терористи и извънземни чудовища.
Всеки пита какво става и никой не дава отговор.
Родителите обвиняват учителите, че преподават нехайно и че не са пример за подражание и нямат подход.
Учителите се оправдават с родителите, че нямат време да възпитават децата си и че също не са пример за подражание.
Изключенията са малко. Те обикновено след края на училището заминават далеч за радост и гордост и на учители, и на родители.
Тази година пак драми в образованието. Пак нови министри, нови програми, объркани преподаватели и още по-объркани деца, на които все повече им е все тая, защото са убедени, че знаят всичко от малки или че животът не се учи в училище. Затова всяка трета девойка иска да е Парис Хилтън. Всеки трети младеж - шеф на Якудза.
Може би остаряваме и светът се променя по-бързо от нашето възприятие. Ама чак такава жестокост....
Георги Младенов, "24 часа"
Няма коментари:
Публикуване на коментар