Какво от това, че в учебниците по история никога не е писало за „османско присъствие”, след като половината население на България е убедено, че едва ли не там и сега така пише?
Примерът е просто христоматиен как лошата комуникация с обществото нанася невъзвратими щети за дълго време. Вече никой не си спомня кой в началото на 90-те измисли и вкара в употреба прословутото „османско присъствие”, но то се вади от килера всеки път, когато стане дума за нови учебници по история.
Онзи ден новият зам.-министър на образованието Диян Стаматов показа в ефира на Би Ти Ви графики, от които ясно се вижда, че всички теми от българската история и литература, по които има висока обществена чувствителност, и за които се твърдеше, че едва ли не ще изчезнат от преподавания материал, се изучават и никой не смята да ги маха от учебниците. Откъси от Паисиевата „История Славянобългарская” например присъстват в часовете по литература в първия гимназиален етап и по история и цивилизации в прогимназиалния и първия гимназиален етап. „Вятър ечи, Балкан стене” и „Къде си вярна ти, любов народна” на Добри Чинтулов се изучават в часовете по музика и литература в прогимназията.
Но тази истина блесна, след като един министър си отиде. Така става, когато комуникацията с обществото е нарушена. Вярно, че и проф. Тодор Танев много беше допринесъл за това обществото да настръхва, когато чуе за негови идеи. Просто прекали с екстравагантностите. Като кажеш един ден, че „Ломоносов не е нищо особено, а Фредерик Жолио-Кюри е пълна нула”, а на следващия, че „Наполеон не е бил пълководец, само дето се е вземал насериозно”, хората очакват не само да кажеш, но и да направиш куп глупости. В това обществено очакване за поведенческата линия на професора напълно се вписа „заместването” на „История Славянобългарская” с „Хари Потър” и „Робинзон Крузо”. Интернет форумите се изпълниха с възмутени коментари, добре че в някои от тях все пак преобладаваше чувството за хумор. Като в този, че Хари Потър ще замести не Паисиевата история, а Менделеевата таблица.
Тази обстановка изискваше бързи управленски реакции. И те се случиха със смяната на министъра. Меглена Кунева оглави МОН. И заедно с екипа си се зае да гаси пожарите, които проф. Танев разпали. По единствения възможен начин - като говори с хората. Първата обществена дискусия по новите учебни програми бе във Враца, втората - в Сливен. Вчера екипът на Кунева обсъди намеренията на министерството за това какво да учат децата в шести и осми клас с учени от БАН, преподаватели във висши училища, историци, литератори. С тези срещи министерството на образованието постига няколко цели. Освен че запознава аудиторията с намеренията си, има възможност да ги коригира в движение, като „обере” конфликтните точки. Не на последно място добива възможността да елиминира евентуалните противници. Или поне да е наясно кои са те, какви са тезите им, за да подготви медийна стратегия, с която ако не може да обори, може поне да се опита да неутрализира пораженията, които техните виждания ще нанесат по фасадата на министерството.
Така „пожарът” бавно взе да загасва.
Изучаването на българската история и литература обаче е тлеещо огнище, готово за лумне при най-малкия повод. И тук не вървят аргументи от рода на този дали несъгласните с евентуалните промени могат да кажат наизуст „На прощаване“ и „Майце си” и дали са чели „История Славянобългарская”. Темата какво пише в учебниците е тясно свързана с въпроса за националната идентичност. Всеки път когато някой политик се позовава на Брюксел (Берлин, Париж, Лондон, Москва, Вашингтон), за да обясни или оправдае нещо, което е казал или направил, той засилва недоверието към изучаването на българската история и литература. Защото подсилва и без това съществуващите съмнения, че „онези горе” искат да ни превърнат от нация, която се гордее, че от IX век пише на свой език, в сбирщина от безродници, готова да козирува на „големите”. Или в гурбетчии миячи на чинии, за които е важно да поназнайват английски, за да разчитат надписите по улиците в Европа. Иначе току-виж закъснели за работа.
Чия е последната дума
Ако един политик е приел да стане министър на образованието, е добре да си направи списък с влиятелните хора в сферата, по която е решил да обновява учебниците. И да ги запознае с вижданията си. Защото хората никога няма да чуят точно в какво се състоят благородните намерения на министър Х, ако проф. Божидар Димитров или проф. Андрей Пантев например не ги споделят. Сладкодумните професори винаги имат последната дума.
Красина Кръстева, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар