От повече от две години българското обществено пространство се е превърнало в арена на противопоставяне на две неособено големи, но затова пък изключително шумни, а понякога и агресивни политически групи – тези на русофобите и русофилите.
Въпреки че подобен конфликт изглежда изключително анахроничен, тъй като в острата си форма е разрешен още през ХIX век, той бе подновен, смея да твърдя – до голяма степен едностранно, в социалните мрежи, в интернет страниците, в студиата на националните радиа и телевизии, дори и по жълтите павета с най-различни протести, шествия и демонстрации.
Разпалването на новите страсти бе породено формално от украинските събития – справедливата борба на украинското население срещу икономическата олигархия и корумпираната политическа класа, впримчена от интересите на други държави и довела в крайна сметка до държавен преврат, гражданска война, фактическо разпадане на държавата и разгром на украинската социално-икономическа система.
Украинският конфликт от своя страна е част от един по-голям конфликт, свързан с преформатирането на Близкия Изток и ролята, която имат великите и регионалните играчи в изграждането на новата архитектура на региона след неговата фрагментация по време на „Арабската пролет“ и последвалите я катаклизми.
Русия не се задоволи с позицията на периферен играч и регионална сила, каквато ѝ отреждаха американските планове, което в крайна сметка доведе до взривяването на Украйна. Сблъсъкът на американските и руските интереси в Близкия Изток доведе до proxy война в Донбас и до ожесточена информационна война на територията на целия европейски континент.
Именно в рамките на информационната война бяха мобилизирани абсолютно всички агенти на влияние, физически и юридически, първоначално от едната страна, а след това и от другата. Трябва да се има предвид, че що се отнася до информационна война и мека сила, САЩ са ненадминати както теоретично, така практически, което си пролича с тежката информационна офанзива, която бе организирана по повод действията на руската дипломация относно Сирия и впоследствие що се отнася до украинския сценарий.
Широката мрежа от медии, неправителствени организации, университетски преподаватели, лидери на мнение, политически деятели, плод на Атлантическия консенсус, се стовари като артилерийски бараж върху руските аргументи.
В България кампанията бе проведена, без да се отчитат два много важни фактора. Първо, основните рупори на атаката срещу руската политика бяха довчерашни членове на БКП, агенти на ДС и възпитаници на московски университети (преподаватели по научен комунизъм), днес – убедени атлантици. На тази база тезата, че те се стремят да защитят българските национални интереси, осезаемо олеква, имайки предвид че през 80-те с ревностен „марксистко-ленински“ фанатизъм и най-вече с яростен кариеризъм, са клеймили натовските фашисти и са славословели СССР и Москва.
Утре същите могат да чакат и за панички с ориз пред института „Конфуций“, крещейки шумно срещу американския империализъм в Тихия океан и срещу световната хегемония на Вашингтон. Става въпрос за ситуационни играчи, които се нагаждат според разположението на силите в световната политика и финансово-икономическото влияние, което могат да упражнят в България. С други думи опортюнисти, но нe и загрижени патриоти, каквито едва ли не се опитват да се изкарат.
Вторият фактор е чувството за справедливост на българския народ, което никога не бива да се подценява. Освободителната война от 1877-1878 г., която довежда до възстановяването на българската държавност, е събитие, което винаги ще бъде основа за поддържане на добри отношения между двата народа. Принизяването ролята на руснаците, просто като едни от многото народи, които са воювали срещу Османската империя, е проява на неуважение. Споменават се финландци, беларуси, украинци, румънци, сърби. Поклон и вечна памет пред финландските воини, сражавали се за нашата свобода, но по това време Великото херцогство Финландия е част от Руската империя, а от 1806 г. финландският лейбгвардейски полк е в състава на руската армия и по силата на обвързаностите взема участие във всяка една война, която е водила империята до декември 1917 г., когато Финландия става независима държава. Беларуси по това време няма, тъй като са плод на съветския етноинженеринг. Западните украинци, които са в основата на днешния украински индепендизъм и национализъм, в този времеви период са част от Австро-унгарската империя. Източните, които участват в Освободителната война, днес се бият в Донбас, и като че ли няма особен спор каква е тяхната народност.
Поклон и пред паметта на румънските воини, загинали в сражения срещу османския поробител, но трябва да се има предвид, че Румъния все пак воюва за своята независимост, а и в крайна сметка е обезщетена със Северна Добруджа. Що се отнася до сърбите – те се включват едва тогава, когато е ясен изходът от войната и се посвещават на завладяването на изконни български земи – Тимошко и Поморавието, както и на постигането на своята независимост.
Тръгването на война срещу Османската империя от страна на Русия е плод не само на геополитическите и държавни интереси на Петербург. Става въпрос за емоциите, за симпатиите на целия руски народ, който подкрепя каузата за освобождение на българите (разбира се, без някои среди, които не искат да се рискува собствената държава, която е неподготвена да води пълномащабна война срещу една от най-добре въоръжените армии в Европа – османската).
Факт е, че дипломатическата подготовка и войната не са проведени по най-добрия начин. Но е факт и че България възкръсва на картата на Европа и българският народ получава своя държавна организация и шанс за самостоятелно развитие. И избягва турския ятаган, който е надвиснал над него (макар той така или иначе да се стоварва над българското население в Източна Тракия, която е изцяло обезбългарена през 1913 г. от османските войски). Но вземете съдбата на арменския народ, която лесно можеше да сполети и нас българите – над 2 милиона арменци стават жертва на планиран и целенасочен геноцид в рамките на Османската империя.
Другата по-шумна и агресивна група в българското общество са русофилите. Като че ли импулсът за тяхната поява на обществената сцена бе информационната война, която започнаха русофобите. Без русофобите русофилите най-вероятно щяха да се занимават със своите културни дейности тихо и спокойно в периферията на медийния интерес.
Разбира се, тук, както и при русофобите, има една сходна опортюнистична група, която дължи своето влияние, своя бизнес, дори своето политическо оцеляване – на руската държава и на симпатиите на част от българското общество в разразилия се конфликт в Украйна. Показателен е примерът с един небезизвестен български политик, който от евроатлантик премина през ролята на националист и накрая се превърна в евразиец.
Наблюдават се няколко интересни феномена и при тази група. Част от русофилите използват понятието „Майка Русия“. Ако си българин – може ли майка да ти е друга държава? А може ли Русия да е майка на България? Може би това ще е първият случай в световната история, в който майката е по-млада от дъщерята. Както България дължи своята свобода на Русия, така и Русия дължи своята писменост, култура, имперска традиция на България. Нима кирилицата не е азбуката, създадена от Св. Климент – епископ Охридски? Нима нашата средновековна християнска култура не премина с нашата книжнина и духовници по руските земи, особено след падането на българските земи под османско робство? Нима Царевград Търнов не е бил третият Рим?
Фобията и филията показват като цяло нездрав психологически баланс. България е страна от среден европейски мащаб, която видимо от своята история не може да си позволи емоционални залитания и вътрешно противопоставяне, инспирирано от чужди интереси. На преден план във външната политика винаги трябва да бъде политическият прагматизъм. А като общество имаме необходимост от обединение под каузи, които имат голяма значимост за нас, а не от изкуствено разединение, породено от тези или от онези чужди агенти на влияние.
Погледът ни трябва да е българоцентричен. Така както Унгария, държава от нашия мащаб, защитава последователно своите интереси, с размах, непознат от времето на Арпадите, така и ние, стъпили здраво на нашата история, традиции, култура, човешки потенциал, трябва да вдигнем държавата си на крака.
Без излишни филии и фобии. Със самочувствието на древен, уверен в себе си и своето бъдеще народ.
Защото по времето, когато на запад Каролингите бяха необразовани, а на изток славянските князе човъркаха брезови корички и се молеха на дървени тотемчета, българският владетел създаваше оригинални писмени произведения, а Европа… беше България.
Александър Йолов, A-specto.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар