Когато панагюрци се готвели за въстанието през 1876 година, за около месец в градчето ушили 13 знамена - едно главно знаме и 12 по-малки въстанически.
Хоругвите на революцията били извезани от Райна Попгеоргиева - Райна Княгиня, Мария Нейчева, Мария Джуджева и Стояна Койчева, а дизайнът и кройката били на зографа Стоян Каралеев и главния шивач на панагюрските въстаници Деян Белишки.
Знамето, както във всяка войска, било това, което водело воините напред, потреперването на плата в поривите на вятъра и свистенето на куршумите давало кураж на тия от задните редици, че там, напред, знаменосецът е жив и здрав и атаката продължава. Всеки апостол се клел, че е длъжен да вдигне знамето и с пет души макар и да си пролее кръвта за свободата на България.
Във всяка армия клетвата, която дават бойците, е да пазят знамето неопетнено като зеницата на окото си и в никакъв случай да не допускат да попадне във вражески ръце. Така трябва да е било и със знамето на Хвърковатата чета на Георги Бенковски, което самият войвода държал до себе си почти до смъртта си. За да не попадне у турците, четниците го скрили в хралупа на дърво. Там и било открито от овчари скоро след смъртта на Бенковски. 140 години по-късно символът на едно въстание е в окаяно състояние, с дупки и рани от времето и, вероятно, от липса на грижа за него.
Отношението към предмет, който бихме определили като светиня, може да бъде диагностика за здравето на нацията или по-скоро за нейните болежки. Когато към него се добави безразличието от бавната и постепенна разруха на паметника на Шипка, на храмове, училища и читалища в села и градчета, на паметници и бюстове, вдигани някога не от държавата, а с волни пожертвования на незнайни за нас българи, епикризата на пациента става сериозна със симптоматиката на тежко хронично заболяване. Придружено с амнезия.
Материалното наследство, останало ни от прадеди и деди, някога е блестяло с блясъка на нова вещ, за която парите не са идвали от европейски проекти или републикански субсидии. Българите, които са имали претенции да са образовани и знатни, са жертвали част от благосъстоянието си на ползу роду.
Има-няма 100 години по-късно наследниците на тия знатни и образовани българи ще се ослушват за еврото на германеца или лирата на англичанина, но няма да извадят собствен лев, за да оправят прогнилия покрив на дядовото читалище или протеклия олтар на храма, венчал баба им.
Във военната ни история почти в клише се е превърнал фактът, че в нашите музеи има много пленени чужди знамена, но в нито едно хранилище зад граница няма български боен флаг.
И тихо премълчаваме за знамената и светините, взети в плен на забравата.
Красимир Крумов, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар