Не уморени и отегчени, а чак сме отвратени от бежански сюжети и от военно времеви човешки мъки.
Независимо дали са се случили през 1944, дали са започнали през 2014. Не искаме повече да се натоварваме, защото ни идва в повече – най-вече ни идват повече хората, които вървят след тези сюжети, носят уж мъката от войната и искат да я занесат на точно определено европейско място.
Повече не вярваме на никого, дори той да заслужава доверие.
Сюжетите се изтъркаха, искаме да си запушим ушите и скоротечно да ги убием с безразличието си. Искаме да пикаем върху всички малки историйки, което се вадят от голямата История, докато от нея не остане един гол скелет.
Кога въобще са ни занимавали кримските татари и кога отново ще се сетим за тях. Защо трябва да си губим с тях малкото щастливо време, което ни остава. Наистина не искаме да го правим, но някаква невидима ръка ни тъпче с още и още една лъжичка човешка драма, гледай старата татарска драма и мисли за днешната. Нали не искате след време и за вас песни да пеят – що за негодници сте били и как не сте помогнали на бедните нещастници.
Не искаме повече да ги слушаме, преядени сме от чуждо нещастие и затова сме проядени от чужди хора. Не искаме да знаем повече за тях и правим всичко възможно да не ги виждаме. Не искаме повече да ги отсяваме, защото не можем да сме сигурни. Повече не искаме да се заблуждаваме, че всички са невинни жертви на войната.
За техните страдания не искаме повече да се чувстваме емоционално виновни, защото сме емоционално изхабени. Повече не искаме да бъдем гузни, че едни хора са страдали и страдат, а ние нищо не сме разбрали, защото живот си живеем ние, но е крайно време да платим цената за него.
Повече не искаме да ни рекетират заради досегашния ни начин на живот и с морален пистолет в слепоочието да ни карат да го приписваме на чужди хора. Които опитват да се докопат до него уж защото е по-добър, но после смятат да го направят същия като този, от който са избягали. Ужасно ни се губи смисълът и за да не го търсим, го заместваме с песен.
Емоционалността трябва да победи рационалността, както историйката трябва да победи Историята. Както кримските татари трябва да победят Втората световна, както удавеният в морето Айлан победи Европа и я заля с океан от мигранти. Едно мъртво 3-годишно момче разказа играта на цял континент, чието местно население беше комплексирано до пълна интелектуална негодност.
На това население му беше вменявано, че е върховен егоист, който мисли единствено за себе си, докато водата изхвърля по бреговете му малки трупове. Горките деца, които не получиха шанса да опитат новото детско меню на McDonald’s. И за това неупражнено човешко право кой друг да е виновен, ако не егоистичният европейски човек. Само и единствено той – старият ояден копелдак, който не иска да раздели свръхблагополучието си с бедняците и децата им.
И копелдакът му с копелдак се хвана на номера. Накараха го не просто да си повярва, че е развратено до непоносимост копеле на великото консуматорско време – нещо, което той вече беше започнал да подозира. Но го накараха да си повярва, че е много повече – че е цяло материално чудовище, което спешно трябва да започне изкупуването на натрупаните грехове чрез раздаването на шансове за по-добър живот.
Животът на никого обаче не стана по-хубав, а на поддържаните с морални анаболи комплекси им трябваше кратко време да спихнат след установяването на реалността. Копелдакът му с копелдак се усети, че е изигран, и сериозно започна да се тревожи - къде е моето право на по-добър живот, след като в този живот работите очевидно не отиват на добре.
Този копелдак физически не може повече да слуша за мъката на Бежанеца, без значение какъв е етносът на бежанеца, кога е избягал и кой го гони. Всяка една история вече му е досадна и с досада би опръскал всяка една.
Нищо лично, но не можем да спасим света. Искаме да спасим единствено себе си. И вероятно можем да се измъкнем в последната минута, ако невидимата ръка пречеше по-малко. Но тя стигна дотам да раздига костите на кримските татари, които са ни абсолютни никакви.
Нищо лично, но тези хора не ги знаем, за да ги харесваме. На улицата да ги срещнем, няма да ги познаем, никога не сме ги виждали, не сме ги чували и вероятно никога повече няма да чуем за тях. Но точно днес се налага, защото моментът го изисква поради една или друга, все глупави причини.
Използваха ги, както използваха всички нас. Но им дадоха пет минути слава, след които на пазара ще бъде пуснат нов страдалчески продукт. Няма само едни да страдат за сметка на други.
Мъки ще има за всички, когато му дойде времето, и всички мъки ще дойдат от Изток.
Сюжетите се изтъркаха, искаме да си запушим ушите и скоротечно да ги убием с безразличието си
Калин Руменов, "Новинар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар