Манастирско шушукане

Защо се крият до дупка президентските кандидатури?
 
Както е тръгнало, след някоя друга година ще научаваме кои са кандидатите за президенти на България чак като влезем в секцията да гласуваме. Дотогава имената им ще се пазят в запечатан плик като въпросите за матурата.

Пожълтя вече споменът за бурната 1996 г., когато още на 1 юни по случай Деня на детето СДС направи първични избори между Петър Стоянов и Желю Желев. БСП също извади своя боец отрано, но се наложи да го смени насред битката, тъй като не бил роден в България. Но пък за разлика от Шварценегер можел да се кандидатира за президент в САЩ.

Далеч са тези наивни времена. Сега предизборното дебнене прилича на дисциплината “италианско преследване” в колоезденето. При старта никой от двамата съперници не се устремява напред, а балансира на място и дебне да тръгне втори, така че противникът да му цепи въздуха.

Ранният старт в кампанията дава огромно предимство, но само ако наистина имаш какво да кажеш и искаш всеки да го чуе. Имаш ли кауза, всеки ден е ценен. Обаче в епохата на зрелия преход челните партии и техните състезатели просто нямат какво да кажат. Каквото и да кажат, ще правят все същото. Следователно няма в какво друго да се състезават, освен в черния пиар. Затова всички средства са вложени в последен модел лайномети и те чакат в пълна бойна готовност. Днес са поне 10 пъти по-многобройни и мощни, отколкото в онази бурна 1996 г. Поради което модерната стратегия и тактика е да излезеш на пистата последен, за да пристигнеш най-неоцапан.

Друга причина за отлагането е досадата от присъдружните малки партии, които са възможни само в нашата шантава партийна система. Например Радан Кънев, председател на нанопартията ДСБ и неуспял претендент за кормилото на РФ, през ден посяга към волана на ГЕРБ.

Първо предложи Плевнелиев за президент и той в ужас хвърли белия пешкир. Явно настъпи мазол на Бойко Борисов, но казва ли ти някой? После Радан взе да настоява ГЕРБ и другите десни да издигнат общ кандидат. Но ако ГЕРБ се съгласи, ДСБ получава правото на вето над кандидата на ГЕРБ. Не че това вето има някакво значение, но ако зад него застанат грантоедите от протестърен тип и тези, които им дават грантовете, работата става дебела. Не знам дали наистина слонът се бои от мишката, но в българската политика мишката редовно хваща слона за кохонесите.

И за да си опази кохонесите от Радан и сие, ГЕРБ се опитва да тупка топката до последната минута, преди да падне резето. И после като троянския монах ще обяви – късно е, чадо!

Нещо подобно е и положението с БСП. Отцепилата се АБВ също настоява за обща кандидатура. Но нали АБВ до вчера беше коалиционен партньор на ГЕРБ? Хващам се на бас, че след президентските избори ще се поизтупа, ще се поогледа и пак ще се шмугне в правителството.

А и нали храбрата Корнелия Нинова обяви героически щурм срещу кабинета на Бойко Борисов? За какво й е този ортак, който утре пак ще надзърта от другата страна на барикадата за радост на вътрешнопартийните й душмани?

Съдейки по тежестта на двете партии, логично би било БСП да издигне своя кандидат, а АБВ да го подкрепи. Защо да не се задоволи със свой вицепрезидент? После пращат президента да държи реч в Слънчака и може да им излезе пасиансът. Но АБВ е точно на обратното мнение – от вас избирателите, от нас лидерите.

Идеалната и доказана кандидатура е президентът Георги Първанов, който спечели два мандата. Защо не и трети! Не? Хайде, тогава да стиснем ръце за Калфин, той е най-подготвен от всички. Направо е хулиганство да предлагаш някого другиго, когато имаш на разположение такъв подготвен човек. Само че ако БСП застане зад Калфин, веднага се превръща в калфа.

И както вдясно Радан е малък, но има влиятелни застъпници, така и АБВ има своя силен коз. Левите знаят, че не могат да спечелят президентството без помощта на ДПС. А Доган изглежда се сработва най-добре с Първанов. И за да избегне подобен разговор, БСП е принудена също да тупка топката до последния момент, за да може също да каже - късно е, чадо! Резето падна. Докато вътре в партийните пазви се носи неясно шушукане, отвън се върти някаква латерна магика с актуални образи. Ту проблясва и изчезва Кристалина Георгиева, ту от САЩ се завръща Елена Поптодорова, за да сподели с телевизията интимната тайна, че няма да се кандидатира за президент. Ту се мярка името на Цецка Цачева, ту бургаският кмет Димитър Николов, ту Фандъкова, ту самият Бойко Борисов, който дежурно отрича. Засега.

Всички тези имена се показват и скриват, проблясват и угасват сякаш за да докарат на политолозите когнитивен дисонанс. Това е българският отговор на американските първични избори - кьорфишеци, шушу-мушу и напрегнато очакване кога ще тупне вторият ботуш.

Здравият разум би попитал наивно - защо сте толкова загадъчни, а не спретнете едни истински първични избори, както стори СДС през 1996 г.? Те се оказаха много печеливш ход. Защо никой не се сеща да го повтори?

Вижте например какво стана в САЩ. В надпреварата за кандидат от Републиканската партия още преди година се включиха 17 души и премериха сили в 12 кървави 4-часови телевизионни дебата, минаха през първични избори в 50 щата и 6 територии, обиколиха стотици общини, дадоха стотици интервюта, ръкуваха се с хиляди избиратели, прегракнаха на десетки митинги, целунаха хиляди бебета, докато накрая прав на ринга остана само един - несравнимият Тръмп.

Оранжевият рицар, на чиито щит е изписано мотото Аccensus sis!

(На български това ще рече: “Ти си уволнен!”)

Тези дебати вдигнаха рейтингите на американските телевизии до небесата. Разните риалита, игри на тронове и футболни първенства минаха засрамени в миманса. Българските телевизии плачат за подобен допинг, смилете се над тях!

Обаче тукашните мъдри глави гледат със снизходителна усмивка на щурите американци. Това там е тъпо шоу, кич за простолюдието и служи за перде пред истинските игри на властта. Обаче я го сравнете това перде с българските потайности. Тук намеренията се крият до дупка, разиграва се някаква игра на светлини и сенки, а ако изобщо се стигне до телевизионен дебат, заспиваш от скука. Затова президентите, които избираме, се оказват напълно непознати, странници в нощта, както пееше Синатра.

И обратното – в САЩ избирателите вече научиха и кътните зъби на двамата финалисти. Както се казва в поговорката, изядоха с тях по една торба сол. Освен това партиите бяха принудени насила да си сверят часовника с избирателя. Това у нас е невъзможно, партиите си живеят в друг календар.

Например дясната републиканската догма, която там се нарича неоконсерватизъм (а тук е неолиберализъм), претърпя застрахователно събитие. По всяка фундаментална теза на неоконсерватизма Тръмп зае точно обратната позиция. И всеки път печелеше!

Неоконът изпадна в нокаут. Разликата в похарчените за кампанията пари между Тръмп и Джеб Буш, любимеца на неоконсервативния елит, беше 1:20 в полза на Буш. А в спечелените гласове – 20:1 в полза на Тръмп.

Така неоконсерватизмът в САЩ умря най-демократически на олтара на президентската надпревара. У нас неолиберализмът отдавна няма пулс, но тук го крепим с преливане на кръв (я сметнете колко заеми е теглила държавата само миналата година), лъскаме го с олио за балсамиране, прафюмираме го и го ондулираме като мумията на Ленин на Червения площад.

Но да се върнем при жълтите павета, където президентската кампания следва златните правила на конспирацията. Едно време продаваха едно полусладко вино с етикет “Манастирско шушукане”. Ако са останали от тези етикети, не е зле да се разлепят по прозорците на родната демокрация, защото много ще й отиват. 

Шушу-мушу и как беше по-нататък?

 
Валери Найденов, "168 часа"