Въпросът е парадоксален на пръв поглед, традиционно Русия е непредсказуема в критични ситуации, а руският хаос винаги изненадва с умението си да продължи “приемствеността през разрива” (“преемственность через разрыв”, А. Фурсов), както се случва след 1917-а и след 1991-ва.
Европа, Стара, Западна, дори Централна, но не и Източна, е рационално прагматична и в мира, и във войната, оттук и предсказуема, бдяща за тишината на парите.
Brexit предизвика у нас поредната креслива доза антидемократичност сред истинските демократи (“какви са тези референдуми, що за кретения?”). Родните атлантици вече легитимно се изживяват като европейско малцинство, застрашено от азиатски путинофили.
Плебисцитът е за плебса (английското село, работническата класа, изкуфели пенсионери, миналото), не за елитарни индивидуалисти (Ситито, Лондон, младите, бъдещето). От това схематично драматизирано противопоставяне може би е вярно наблюдението, че с brexit промишлена Британия победи финансова, защото глобализацията деиндустриализира националната промишленост. Друг е въпросът, че Ситито е било преди ЕС и ще остане и след него, дългата му история доказва адаптивните качества на финансовата му издържливост при всякакви катаклизми.
Източноевропейците платиха цената на деиндустриализацията с членството си в ЕС, британците не искат да я плащат с предстоящото ТTIP. Не случайно Обама ги заплашваше по Би Би Си, че с brexit преговорите за трансатлантическото партньорство ще се проточат 10 г., за разлика от тези с Брюксел, че “ще останат последни на опашката”, с което само наля масло в огъня – ексколония да дава акъл на своята метрополия е лош вкус.
Защо brexit показва, че Европа е станала непредсказуема?
Еуфоричните евроскептици сравняват brexit с разпада на СССР, но това е прибързан извод. Липсата на доверие на значителна част от гражданите към еврократите, умората от политкоректния натиск на идеологията (неолиберална, мултикултурна, мултиполова, антинационална, дехристиянизаторска, хиперпозитивна до инфантилност, съчетана с хиперагресивност към традицията) имитират сходство с настроенията на разочарование от късната перестройка. Съветският елит обаче е против СССР, докато референдумът от март 1991 г. е просъветски като резултат. Европейският елит е за ЕС в този му вид, но при допитване до народа в страните членки резултатите ще са непредсказуеми.
Военнополитически ЕС се представлява от НАТО, пактът не е застрашен от brexit особено с хибридния образ на новия стар враг – историческа Русия. Варшавският договор се разпада преди СССР и след оттеглянето на съветската армия от Източна Европа. Сега мястото й е заето от НАТО и този процес е възходящ.
Идеята за единна Европа не е дискредитирана както социалистическата идея преди 1991 г. Разочарованието е от подмяната на европейската мечта (единство на многообразието) с атлантическа глобалистка идеология (многообразие на разединението). За французина да е едновременно и европеец не е противоречие, нито за българина, нито за британеца (европеец от Острова, разбира се, не от Континента).
Brexit няма да доведе до разпад, но може да предизвика трансформация на ЕС, да го завърне към “Европа на нациите”, интеграционен проект с европейски, не с глобалистки фундамент. Дали ЕС има интелектуален потенциал и политическа дързост на комисарско равнище за смяна на стратегията, е въпросът. В противен случай ще си останем провинция на трансатлантическите корпорации, а центробежните сили ще изродят националното чувство в националистически страхове и оттук агресия, която неизбежно ще доведе до маргинални, локални, но въоръжени конфликти.
Защо Русия да е предсказуема за разлика от Европа?
Защото Русия, макар и набедена за brexit (“знает каждый демократ, это Путин виноват”), се ориентира трайно на Изток. Исторически инстинкт, сработващ винаги при изолация откъм Запад. Идеята за “голяма Европа” се замени официално с тази за “голяма Евразия”. На петербургския международен икономически форум този месец Путин официално заяви за създаването на “голямо евразийско партньорство” на Евразийския икономически съюз с Китай, Индия, Пакистан, Иран и всички заинтересовани от евразийска зона на свободна търговия (нещо като алтернатива на TTIP). Перспективата е да се направи свръзка, руснаците използват термина “сопряжение”, с ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество) чрез “икономическия пояс на пътя на коприната”.
Тук, разбира се, може да се повтори грешката на ЕС – политическият проект да изпревари икономическата интеграция (честите обвинения за brexit са към прибързаното присъединяване на Източна Европа по геополитически причини). Не може да се повтори обаче грешката с десуверенизацията, защото Евразийският икономически съюз запазва идентичността на националните икономики, което е привлекателно и за Азия, и за европейските десни, и за европейските нови леви.
Русия не е предсказуема, когато я нападнат. Оттук и изненадата с Крим. Оттук и активизирането на т.нар. Източно партньорство, т.е. санитарен кордон между Русия и Европа, който потенциално може да бъде “украинизиран” в смисъла на сива територия с тлеещи граждански военни конфликти – въпрос на натиск отвън и на зависими олигарси отвътре. Директно с Русия никой няма да воюва, тя е ядрена държава, но “прокси” може да бъде оградена от нестабилна гранична полоса, която да забави икономическите й интеграционни проекти, които са глобална конкуренция на атлантическите й партньори.
Русия има своето огромно пространство и се нуждае от спокойно време, за да го усвои и модернизира като един от бъдещите глобални центрове, както иронично Путин изтъкна “ние признаваме, че САЩ е свръхдържава, само не ни се бъркайте”.
Европа непредсказуемо засилва истерията около “агресията” на Русия, демонизацията на Путин, отказвайки да види причината за brexit в слабостта си, потвърдена от неадекватната политика с т.нар. бежански вълни, с Ердоган, със засекретения преговорен процес за TTIP, с политическото решение за санкции срещу Русия с антиевропейски ефект, с препарирането на европейската идея от еврократите в Брюксел и Страсбург, с тоталитарната политкоректност.
Brexit беше описан като протест от Брендън Симс, ирландски историк, професор в Кеймбридж: “на нас ни беше нужна британска Европа, а не европейска Британия”.
На нас каква Европа ни е нужна: атлантическа, брюкселска, европейска? Само не питайте Нюланд, отговорът е предсказуем.
Доц. Дарина Григорова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар