Доколкото западните страни напускат или се заканват да напуснат Европейския съюз, а източните все повече се нуждаят от него и искат да се присъединяват, без да сме Цветан Цветанов, може да направим “обосновано предположение”, че ЕС не се разпада, а просто пълзи на изток.
Не само аз, много източноевропейци в момента сме в положението на девойката, която търси в гугъл отговор на въпроса:
“Как да отличим рицаря на бял кон от конника на Апокалипсиса?”
Отговорите са толкова много, че практически няма отговор. В тази ситуация мисля, че е най-добре да погледнем егоистично и прагматично, от позицията на националния и личния си интерес. Тоест да постъпим като англичаните.
Някои може да мислят Брекзит за погрешно решение, но си е тяхно решение. За пореден път една от най-старите демокрации в света показа, че демокрацията не е отговор на въпроса накъде вървим и кой ни води, а отговор на въпроса “Как вървим?”. Как заедно вземаме решения за бъдещето си, независимо правилни, или грешни.
Нищо непоправимо не се е случило. За жалост.
Защото от реакциите не виждам нито европейските политици, нито пък мнозинството от моите фейсбук приятели да са си направили полезни изводи. За мен най-очевидното е, че западните демокрации силно се съмняват в полезността на проекта ЕС за разлика от младите източни демокрации в Европа, които не могат да си представят бъдещето без него. Бъдеще без парите от еврофондовете, но най-вече без “ценните указания” на поредния Голям брат. За България да не говорим – тук политик без “голям брат” или “сестринска партия” е като телевизия без сутрешен блок – невъобразимо.
Защо тази тревожност на изтока от събитията на западната граница на Евросъюза? Защото – досега не сме го изричали май на глас – в този си вид ЕС е един левичарски проект: да вземем от всички, за да раздадем на нямащите.
А ние, на изток, обичаме да преразпределяме. Макар Робин Худ да е английски герой, в нашите сърца чорбаджията е “изедник”, а сиромахът – праведник, ставащ все по-праведен в упорития си отказ да престане да бъде сиромах. Но дори в свръхсоциалната си тежест ЕС се проваля, защото евробюрокрацията взема все повече от всички и все по-малко дава на нуждаещите се. Самите “нямащи” пък главоломно се увеличават с бежанската вълна, за която най-първосигнално е да се обвини Меркел, но – независимо от споровете – тя показва мудността и липсата на визионерство именно на европолитиците.
В сравнение с общата икономика на Евросъюза Британия е далеч по-либерална и жизнена, разчитаща на инстинктите, с които се е създала. Също като демокрацията им. Логично е да се задушава в свръхрегулираността на ЕС. В този смисъл, ако се запазят тенденциите, ЕС все повече ще пълзи на изток, където нуждаещите се от сигурност, помощи и протекция народи като българския ще бъдат най-ревностните му защитници. Модерните плашила “Русия”, “Ердоган”, бежанска вълна само ще засилват източната вкопченост в проекта ЕС и изнервят западните прагматици, които не искат да се “постъпва прибързано”.
Някой беше казал, че ЕС се нуждае от повече британии и по-малко франции, но това е красива фраза, вярна само ако гледаме на съюза като на единно цяло. Идеята за бързо случване на обща европейска държава поумря през изминалата седмица, а ние все още не сме мислили за това какво следва. По тази причина в реакциите си сме на етапа “Бре?! Какво стана!”.
И понеже всяка система се развива чрез кризи – и бежанската вълна, и тероризмът, и Брекзит са ни добре дошли, ако искаме да мислим. Ето няколко посоки, в които може да се съсредоточим, когато излезем от bre?! вцепенението:
- Да пресметнем икономическата си картина минус еврофондовете и подпомагащите програми. Какви резерви имаме, къде може да търсим допълнителни съюзници, пазари и инвестиции?
- Да засилим балканския диалог и да се опитаме да имаме обща политика спрямо процесите в Евросъюза с Румъния, Гърция, Сърбия и Македония. Да се опитаме да “стоплим” с турците и независимо какво мислим за Ердоган, да си дадем сметка, че колкото ние сме част от тяхната “европейска политика”, толкова и те могат да бъдат част от нашата.
А и няма никакви изгледи скоро Турция географски да се премести от югоизточната ни граница;
- Черноморското сътрудничество все още е на ниво “увеличаване на банкетната ни култура”, а в него има много потенциал и възможности за смела и гъвкава икономическа политика;
- С двустранни политики в рамките на Евросъюза да се опитаме да се погрижим по-добре за българската диаспора на континента. Тя продължава да е сериозна помощ за икономиката ни и генератор на кадри, които – уви – нашето образование вече не съумява да произведе;
Вероятно има много още посоки, за които по-умните от мен ще се сетят. Не съм експерт по сигурността, но процесите в ЕС няма как да не се отразят и на тенденциите в НАТО. При всички случаи ще усложнят разговорите и без на върха на Британия и САЩ да се развеят
русите перчеми на Борис Джонсън и Доналд Тръмп.
Разговорът за колективната ни сигурност отдавна трябваше да има по-отчетливи европейски измерения...
Така де, нищо страшно не се случва. Напротив – интересно е. Евросъюзът пълзи на Изток, а ние – ако не друго – поне се славим със своето гостоприемство. Вярно, че носи не само подаръци, но и проблеми, но пък – с кой гост по тези земи не е било така през последните хиляда и кусур години?
Любен Дилов, "24 часа"
Няма коментари:
Публикуване на коментар