Светът е покемон, а ние живеем в този илюзорен свят.
Свят, в който искаме да хванем нещо, за да натрупаме точки. Точки в телефона. Телефонът е най-важното ни нещо. Там живеем живота, който не можем да постигнем истински. С няколко заловени покемона бягаме от неуспеха си в реалния живот. Но пък помпаме точки в измисления си живот.
Да ме прощавате, ама сте много тъпи. Не глупави. А тъпи. Тъпи в пълния смисъл на думата. Толкова тъпи, че предпочитате да тичате покрай НДК с телефон в ръка и да ловите покемони, вместо да седнете с някого и да изпиете едно кафе. Не е нужно даже да е кафе. Достатъчно е да седнете и да проведете реална комуникация.
Смятате за успех заловен Пикачу, а не свалена мацка или левент. Радвате се на виртуални точки, докато губите всяка реална битка в живота си. Тъпи сте и точка. Сърдете се не на мен, а на себе си. Ако искате, се сърдете и на мен. Но няма да ми накривите шапката.
Виждам млади хора, които вместо да ходят на училище, ловят покемони. Които вместо да завързват социални контакти със своите съученици (дори ако щете с пушене), ловят измислени герои. Преди 10 години беше признак на успех да заговориш Петя (примерно) от А клас. Сега признакът за просперитет е да уловиш нещо си там. С което нито можеш да спиш, нито да гледаш филм, нито да си разделите два литра бира, нито да си поговориш.
Предпочитам живота си преди 10 години вместо сегашния. В който виждам едни ненормално изглеждащи хора с розови плитки и бради до гърдите, запълващи времето си с телефон в ръка. Вместо тази ръка да е сплетена с нечия друга. Та ако щеш и на човек от същия пол. Ок, харесвате се, вземете се. Ама не ловете покемони. Японците и китайците могат да си го позволят. Те са много. Ние обаче сме малко. И вместо да създаваме връзки, семейства и деца, ние ловим покемони.
Светът е покемон, но ние така и не разбрахме, че така или иначе живеем в паралелна реалност. В нея изкарваме 400 лева, а харчим 500. В нея работим, за да си плащаме кредита. В нея теглим бърз заем, за да отидем на море. В тази реалност живеем. Не в онази, в която можем да си позволим да тичаме 5 часа по градинките, за да си хванем животинче за телефона. Сбърканата ни мания по неща, които не са за нас, ще ни погуби. Спомням си, че имаше деца, които погребваха тамагочитата си преди 20 години. Сега виждам такива, които живеят за покемоните си. И това не е еволюция. Това е деградация на един свят, който е покемон.
А именно нещо измислено, нещо нереално, нещо зарибяващо и подлъгващо ни. Нещо, което ни кара да се чувстваме значими, докато ставаме все по-незначими, все по-асоциални и все по-виртуални.
Не ловете покемони. Излезте на лов за преживявания. Светът е покемон, стига покемон да е емоция, изживяване, трепет. Тогава си заслужава да ги ловим.
Боян Димитров, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар