Преди по-малко от 70 години – на 28 септември 1946 година, е отпечатан във вестник “Литературен фронт” първият откъс от романа “Тютюн” на Димитър Димов.
Той е озаглавен “Тютюнев склад”.
70 години по-късно мястото на действието в романа и в едноименния филм избухна в пламъци и практически вече го няма.
Пожарникари, следователи, прокурори и всякакви експерти вече разследват огромния пожар на пъпа на Пловдив. Мненията клонят към умишлен палеж, напомнят се подробности около съдбата на емблематичните сгради на ул. “Иван Вазов” и в околните пресечки. Огнеборци бдят да няма вторични запалвания…
Ето ви една история от средата на 70-те години на миналия век. Тютюневите складове си работеха, всеки, който минаваше покрай тях, усещаше специфичната приятна миризма на суровия тютюн. Ако си мислите, че и тогава не е имало “грандиозни” идеи за разбутване и преустройство на градската среда в центъра на Пловдив, жестоко се лъжете. Носеше се следната мълва: По време на проектирането на сегашния център на града един от архитектите предложил на кмета и на първия секретар на Окръжния комитет на БКП ул. “Иван Вазов”, която води към гарата, да бъде асфалтирана и разширена, а всички дървета от двете й страни да бъдат изсечени. Става дума за чинари на възраст днес над сто години, засадени от първия главен градинар на Пловдив Станчо Станчев през 1901 година.
Тогавашният първи секретар на ОК на БКП Дража Вълчева (1930 – 2016) привидно се съгласила с проекта на архитекта. Но го помолила да остави поне един чинар в началото на улицата. Защо, попитал архитектът. За да те обесим на него, казала му тя. Така чинарите били спасени. И си стоят до ден днешен.
За разлика от тютюневите складове, които през последните десетина години бяха и са предмет на апетитите на куп заинтересовани лица – частни собственици, предприемачи, а много вероятно и чисти авантюристи и мошеници.
Неотдавна един от складовете за малко да падне жертва в интерес на поредните предприемачи. Целият комплекс от бивши производствени сгради е обявен за паметник на недвижимото културно наследство. Министерството на културата се намеси и спря събарянето. Тогава се оказа, че собствениците са получили разрешение от общината, въпреки че става дума за паметник на културата. Впоследствие прокуратурата повдигна обвинения срещу собственика на склада и срещу главния архитект на Пловдив, позволил разрушаването.
А в събота, по странни стечения на обстоятелствата, три от сградите “изведнъж” пламнаха, последва ги четвърта, слабо бе засегната още една. “Тютюневият град” е част от уличния ансамбъл “Иван Вазов” – “Цанко Дюстабанов” и в него се предвиждаше да се организират много от инициативите и проявите в рамките на спечеленото от Пловдив домакинство на “Европейска столица на културата 2019”.
Въобще на Пловдив нещо не му върви с пожарите. По ирония на съдбата пак през август – на 22-ри, но през 2013 година, изгоря сцената на драматичния театър в града. Едва преди месец ремонтът беше завършен и театърът отново отвори врати.
Нека все пак оставим следствието и прокуратурата да си свършат работата по изгорелия “Тютюнев град”. В желанието си да им помогнем напомняме два цитата от романа “Тютюн” на Димитър Димов:
“Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.”
“И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”
Под натиск писателят пренаписва книгата си
През 1951 г. романът “Тютюн” е завършен окончателно, предаден е в издателство “Народна култура” и стига до читателите, но и до своите критици.
Те изказват мнения на обсъждания и в статии в тогавашните вестници, че “Тютюн” се нуждае от “преработване”. Под натиск Димитър Димов, макар и с неохота, се съгласява да промени романа си, като разшири описанието на работническата класа и въведе нови герои, като увеличава обема на книгата с още 250 страници. През 1954 г. “Тютюн” се появява в новия си вид.
Чак през 1992 г. е публикуван отново в първоначалния си образ.
Невена Коканова (Ирина) и Йордан Матев (Борис Морев) в кадър от филма “Тютюн”
Пламен Енчев, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар