Зима

Зима
Пролет

28 септември 2016 г.

Симеон Николов: Борисов игра в интерес на кандидат на друга държава. Какво поиска насреща?

Оттук нататък всеки дипломат ще знае, че с България може да се пазарят, могат да я купят, да я използват за свои интереси...

Едва ли някой се съмнява, че всичко, което се случи досега с кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН и решението на правителството за смяната ѝ с Кристалина Георгиева е следствие на силната борба за власт, влияние и постове не само в ООН, но и в ЕС и натиск върху българския премиер както отвън, така и от вътрешнополитически кръгове.

Въпросите обаче са за цената, достойнството,  професионализма и морала в тази сложна плетеница и последствията от всичко това.

Първо, относно цената има два ясни и два неясни отговора.  Ясно е, че България пропусна уникалния си шанс да има генерален секретар на ООН  и такъв няма да се появи през следващите десетилетия. Ясно е, че българското правителство провали и полагащата й се възможност на групата страни от Източна Европа, да достигнат със свой кандидат до най–високия пост.

Неясните въпроси са: дали като игра очевидно в интерес на кандидат на друга държава, българският премиер е поискал нещо насреща. Съдейки по манталитета и поведението на нашите държавници, вероятно го е направил без да поиска нищо или в най–добрия случай е отиграл топката на принципа «кон за кокошка». Нали така отказахме «Южен поток», за да може седмици след това Германия да лансира «Северен поток–2»?

Вторият въпрос е, не платихме ли твърде много, загубвайки едновременно с поста на генерален секретар и този на еврокомисар по финансовите въпроси, който е изключително важен и с много по–преки ползи за България?

Второ, относно достойнството, няма съмнение, че ударихме дъното, а в международните отношения това оттеква с години напред. Няма страна, която да е предавала собствения си кандидат и да е работила задкулисно срещу него. Оттук нататък всеки дипломат ще знае, че с България може да се пазарят, могат да я купят, да я използват за свои интереси. Онова, което ще усещаме все повече че липсва, ще е уважението към нас на международната сцена. Нали пренасяхме посланията на изнудващия ни Ердоган до Брюксел и не получихме ли в отговор изолация и призива на Меркел за спазване на «Дъблин–3» и на Орбан за превръщането ни в буфер за бежанците?

А днешният случай повдига и други въпроси: Ще чакаме ли отвън да ни посочат, кого да изберем за президент? Ще се съгласим ли да станем бежански лагер за да угодим на онези, които предизвикаха бежанската криза, но искат да живеят спокойно? Ще оправдаем ли името, което ни даде г–жа Нюланд  на «фронтова държава», позволявайки да ни превърнат и в огнище на един военен сблъсък?

Трето, относно професионализма, българските дипломати и  всеки средно интелигентен български гражданин могат само да си представят, с каква подигравка, насмешка и ирония чуждите дипломати в страната наблюдават и коментират аргументите на българското правителство. Защото всеки знае, че истинският избор още не е започнал и едва от 5 октомври ще се гласува с цветни бюлетини, които ще покажат, каква е подкрепата на петте постоянни членки на СС на ООН, чийто гласове са решаващи.

А всички досегашни предварителни гласувания имаха за цел да отсеят само неудачните кандидати и те сами да се откажат. Политизирането и идеологизирането на процеса на избор на генерален секретар на ООН от българските политици показва липса на елементарни познания за международната организация и дипломация, липса на политическа култура и издава примитивната им представа за това като за избор на кмет в някое провинциално селище. А ако един премиер може да бъде «подведен» с това, че ЕНП настоявала да има свой кандидат, когато и на журналист–стажант трябва да е ясно, че кандидатите за генерален секретар се издигат от държави, а не от партии, то тогава, как този премиер ръководи правителство и държава?

Репликата от Реформаторския блок, че трябвало да има «десен» човек на този пост ги изпраща в най–безпросветния ъгъл на нашето общество. Не само в международните организации, а и в МВнР и МО има задължителна деполитизация. А с идеологизация не може да се прави сериозна политика. Неспособността на управляващи и политици да оценят професионализма на Бокова издава липсата на професионализъм у самите тях, незачитане на изискванията на ООН за да си позволиш да отзовеш кандидат с утвърден авторитет и дипломат от  световна класа и да го замениш с един финансист, който ни предлагаше да решим демографския си проблем с бежанци от мюсюлманските страни.

Четвърто, относно морала, ясно се очертаха различията между онези, които пишеха гнусни писма до СС на ООН, изтъквайки неадекватни и забравени вече от света аргументи от една отминала епоха и огромната част от българското общество, както показва и последното социологическо изследване, които подкрепят утвърдения на международната сцена професионалист.

Въпросът е, тези дребни душички, които изливаха помията срещу Бокова, дали щяха да се откажат от операция на болното си дете, ако тя беше такъв световно известен хирург? Нека психолозите да обяснят, какво трябва да имат в сърцата и главите си тези хора, които не могат да се зарадват на успеха на една българка, а този успех взривява в тях омраза и подлост?

Другата страна е неморалното в решението на правителството. То подсказва всеизвестната истина в нашето общество, че и професионалист да си, нямаш шанс за изява, ако не влезеш в комбинациите и игрите на политическите сили. Ако Кристалина Георгиева имаше поне малко морал в себе си, нямаше да организира клеветническа кампания срещу друга българка, нямаше да заплашва премиера, нямаше да мълчи, когато искаха отговор относно намеренията й.

Колкото до предложенията на някои за оставки на министри и недоверие към правителството, това едва ли може да помогне. Та нима, когато президентът и министърът на отбраната правеха гаф след гаф, се случи нещо? Каква е разликата между двамата министри на външните работи Младенов и Митов? Единият ни докара терористи на среща в Правец, другият ни убеди, че България може и да няма собствена външна политика.

Проблемът е много по–дълбок, той е системен, имаме криза на държавността  и именно по това си заслужава да се мисли и решително да се действа, ако «чипът ни» наистина не е «сбъркан». В противен случай ще продължим да летим с шейната по пързалката, по която са ни пуснали.



Epicenter.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар