Сами по себе си парламентарните избори в Русия не са показателни.
Те добиват своята стойност само ако бъдат разглеждани като индикатор за устойчивостта на политическата система. В този смисъл гласуването се вписа в процеса на легитимация на властта и се превърна в своеобразен вот на доверие към Владимир Путин.
Именно неговата фигура се яви определяща за изборните резултати, които маркираха безалтернативност на днешната руска власт. Триумфът на „Единна Русия” и провалът на антиситемните партии показа, че държавният глава се ползва с висок кредит на доверие в обществото и може да прелива част от собствената си популярност към останалите представителни институции в страната и в регионите.
В това се корени и сърцевината на политическия механизъм на Русия. И той устоя на икономическите трудности и успя да втълпи на обществото, че много по-важни от проблема с доходите на населението са запазването на стабилността вътре в страната и необходимостта от енергично противопоставяне на Запада във външен план. В този смисъл гласуването даде мандат на Путин, а не на Държавната дума. Последната и занапред ще изпълнява ролята да официализира вече взетите решения в Кремъл.
Въпросът следователно не е какво ще прави „Единна Русия” в парламента, а как Путин ще употреби новата Държавна дума. Той ще бъде поставен между две изкушения - да оправдае гласуваното му доверие, но и да го оползотвори по някакъв начин. А в условията на Русия това са антагонистични задачи.
Защото, ако се разчете вота като желание за запазването на стабилността, властта не би трябвало да предприема нищо радикално. Просто да следва досегашния си курс на поведение. Но за самата власт това едва ли е най-добрата опция. Защото тя най-добре съзнава предела на собствените си възможности. Политически и икономически времето ѝ е лимитирано. Без да се промени, тя е обречена на деградация.
Което далеч не означава, че ще се предприемат реформи в демократична посока. Напротив, в политиката най-вероятно ще се заложи още по-силно на реакцията. Образите на външния враг и „национал-предателите” сработиха толкова сполучливо, че едва ли ще бъдат снети от употреба.
Едновременно ще се продължи и политиката на концентрация на властта в ръцете на Путин. Не толкова защото на него са му необходими още прерогативи, а защото най му е лесно да отговаря за собствената си ефективност. Йерархията под него е безнадеждно скована и корумпирана. Тя не просто е лишена от всякаква инициативност, но и трудно реализира спуснатите ѝ за изпълнение задачи. И което е още по-важно - ползва се с ненавистта на хората.
Приоритетно за Кремъл ще се решава въпросът за контрола върху силовите учреждения. Неслучайно веднага след изборния ден бе анонсиран план за създаването на нова мегаструктура - министерство на държавната сигурност. То трябва да обедини сега съществуващите контраразузнаване, службата за охрана, следствието и външното разузнаване. Популярността си е едно на ръка, но Путин явно чувства необходимостта допълнително да концентрира властта си по отношение на охраната на вътрешния ред. В допълнение към вече създадената Национална гвардия, която му е лично подчинена.
Колкото и да изглежда непоклатим, руският президент добре съзнава, че в условията на масови комуникации и висока обществена мобилност всеки протест може да се прерасне в голям обществен пожар. Дори само и поради досадата, която поражда едно дълго властване. И ако преминалите избори се „отличиха” със своята вялост и безинтересност, то това е продуктът, който се търси от властта.
И този опит тепърва ще бъде налаган, за да се превърне в модел за всеки следващ избор. Който ще бъде формализиран до степен, че да се изпразни от съдържание. А ако някой се опита да материализира недоволството от статуквото, тогава ще влязат в незабавна употреба Националата гвардия и Министерството на държавната сигурност. Путин е решил за себе си, че майдан на Червения площад няма да бъде допуснат. С цената на всичко.
В международен план руският президент ще се опита максимално да капитализира напрегнатите отношения със Запада. Те му създадоха ореола на национален лидер, изправил се гордо срещу външната заплаха. Той е бенефициент от сегашното състояние на нещата и едва ли ще иска да го променя на практика. Макар че чисто вербално постоянно ще повтаря готовността си да възстанови отношенията с Европа и Америка отпреди избухването на украинската криза.
Не бива да се забравя, че Путин бе в най-слаба позиция през 2011 г., когато руската икономика се развиваше успешно и не съществуваха никакви западни санкции. В онзи момент не се виждаше кому е необходим силният лидер, освен на самия себе си. Днес той вече има кауза, възприета от сънародниците му. В името на нея руските граждани гласуваха за партията на властта, без да се интересуват от програми, личности и послания. Но това сработи на тези избори. На президентските през 2018 г. сигурно ще се търси нов начин за хипнотизиране на обществото.
На Кремъл е необходимо обаче да провежда с политическите си инициативи и икономически преобразувания. Просто парите свършват. Не така бързо, както си въобразяват множество западни анализатори, но все пак свършват. Това, че руснаците понесоха безропотно икономически спад от близо 4%, не означава, че ще проявят същия стоицизъм, когато настане икономически колапс.
За да избегне негативното развитие и за да може да излезе със силни позиции през 2018 г., на Путин е необходимо да извършат икономическите реформи сега и максимално бързо. Така че след две години негативният им ефект да бъде вече изконсумиран. Това ще бъде призванието на „Единна Русия” и нейния номинален лидер Дмитрий Медведев. Те трябва да поемат върху плещите си товара на непопулярните решения. За да не се стовари той върху Путин.
Самата „Единна Русия” е просто един инструмент на властта, който може да бъде заменен, след като се изхаби. С подобна цел бе създаден т.нар. Народен фронт, но не изникна необходимост от неговото активиране. Засега.
Георги Георгиев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар