Голяма част от тези, които изобщо стигат до урните имат ясен профил, който далеч не се припокрива с този на избирателя с бистра мисъл и свободна воля.
Най-постоянната група е тази, която гласува за силните на деня, за тези, които владеят благата. За нея водещи са съвсем различни от обичайно приетите аргументи за избор –гласуват за този, който осигурява елементарното им оцеляване в краткосрочен план. В битова визуализация най-реалната разменна монета на тази категория избиратели са първообрази като боба, хляба и добитъка – основните блага, които им позволяват да вегетират физически.
Така описаните „електорални единици“ са реални човешки същества, докарани до своето най-низко ниво на съществуване. Всички познати канали за провеждане на послания, различни от първосигналните за оцеляване, просто не достигат до тях, ако не са сведени до социална помощ, олио, захар, брашно, или обещание за вересия в кварталния/селския магазин, когато мизерната държавна залъгалка от 40 – 50 – 100 лв на месец свърши. Това е крайният пояс на периферията на антропологията на най-ниското битово ниво. Това е онзи необратим етап на оскотяването на хората – оскотяването на прехода.
Към тази категория, макар и с доста специфични културно-социални особености, спадат и тези, които оценяват гласа си и нашето бъдеще (за тяхното лично критериите са други) на 20 – 30 лв. Това са предимно хората от циганските гета.
Безработни и неграмотни, за тях мантрата „интеграция“ отдавна е приела размножително-материална форма.
Това са безбройни цигански фамилии, превърнали раждането в работен процес, а социалните помощи в лична хранителна и алкохолна банка. Тук за интелектуални послания изобщо не може да се говори. Гетата живеят по собствени правила и единствените авторитети, които могат да прокарат една или друга нишка на каквато и да било мисъл са ромските лидери и/или местните пастори/ходжи. Търговията между тях и политическите партии става „на едро“ и на чисто пазарен принцип.
Това е апендиксът на най-нисшия антропологичен пояс и този на жертвите на феодалите „по места“.
Жертвите на феодалите са една друга маса хора – тези от следващия, по абсурден начин по-висок социален кръг. Това са хора доста по-ясно осъзнаващи реалността, което ги прави още по-голяма жертва на обезличаването, което те са приели като свой житейски спасителен пояс, за да оцелеят. И това оцеляване ги вкарва безкомпромисно в паяжините, които пускат около тях така търсените и желани лидери – чрез обещания, чрез пози и роли, каращи ги лъжовно да приемат, че се приближават до тях самите. За тази категория освен хранителните продукти от най-нисък клас, от първа необходимост, всяка дума на правилния водач е заповед – преференция, бюлетина, необходимият бъдещ доход от 300 – 400 лв. на месец. Това е тяхното и на семействата им оцеляване на предела на мизерията (и мижавата надежда да изпратят децата си в „големия град“, за да се спасят).
Това са хората от мини „Бобов дол“, които продават живота си за жълти стотинки, хората от Ораново – мините взели десетки жертви през годините. Това са хората от с. Горни Лом, чиито близки бяха буквално изпарени от взривовете. Това са хилядите крепостници на една поредица заводи, които изплащат по три заплати в годината, но субординационно ги държат чрез страх и заплахи от загуба на елементарното им оцеляване. Защото
в малките общини, в малките населени места от политически значимия феодал – наричан до този момент с любезното „лидер“ – зависят цели семейства, цели родове до девето коляно.
Това са онези подвластни на корпоративния вот маси, които заедно с предишната категория са безвъзвратно изгубени за послания по-далечни и по-високо стоящи от заплатата, къщата, компромисно заредения хладилник, зимнината и задължителните ракия и вино, в които да давят и последните проблясъци на здрав разум и връзка с реалността.
И едва след тази критична маса от смисленост, макар и ситуационно изкривена от действителността, която се сменя прекалено бързо на ниво държавни политики, но не на последно място в хранителната верига, вече идват партийните ядра и т.нар. твърд електорат на политическите фосили на прехода. Те гласуват също „под строй“, но залогът вече е друг.
Той не се свежда до физическото оцеляване и социалната помощ, а до битката за идеологическо надмощие на ниво държава. При тези твърди ядра и електорати обаче има и една друга особеност. Вътрешната борба за надмощие и близост с лидера е водеща за личностната реализация (кариера в държавната или общинска администрация, уреждане на родата на по-добра работа, усвояването на евросредства, печеленето на държавни поръчки, конкурси и т.н.). Именно тези вътрешни битки доведоха и до нарояването на десетки партии и в ляво и вдясно и реално направиха възможно почти тоталитарното управление на ГЕРБ.
Чисто егоистичните подбуди на този електорален пояс (не и без помощта на т.нар. „мълчаливо мнозинство“) направи прехода реално невъзможен.
Стигнахме и до тези с „по-малкото зло“ – това са точно онези малцина осъзнаващи сериозността на ситуацията хора, които въпреки всичко продължават да се борят за старите понятия като „смисъл“, „морал“, „ценности“ и идеята на гражданското общество, в декларираща своята демократичност държава – член на ЕС. Това е категорията не припознала масовите лидери като свои такива. Това са онези
прогресивно намаляващи емигранти в собствената си държава, в главите си, онези заточениците в собствената си родина – аутсайдерите на първия „пояс“ от антропологията на съвременното българско общество.
Аутсайдерите на политическия модел, които не намират своето отражение в нито една от партиите, в нито една от схемите. Осъзнатите реални следващи реколти от донори на интелект на Запада, които водят своите наистина последни мохикански битки за личностно оцеляване в родината си. Онези, които масовите лидери все пак не престават да правят опити да овладеят, с цел лесно провеждане на информация до по-неосведомените и неуки маси.
Дали тези гласове са полезни или вредни – вече виждаме последиците. Факт е обаче, че именно тези хора винаги остават нечути и неразбрани. Защото всички водачи искат от тях, не да ги разберат и представляват, а да ги обяздят, подчинят и използват с цел покоряване на по-нискостоящите слоеве. Лошото е, че на всеки избор някак си успяват да го направят.
С гласовете и на тези (смислени) хора, сe захранва задкулисният модел #Кой!
И на следващото ниво – най-мащабният пояс от сгрешената изборна система е
т.нар. „мълчаливо мнозинство“. Това са онези над 60%, които категорично и напълно осъзнато са се отказали от правото си на глас.
Обидени, омерзени и превърнали се доброволно в социални заточеници, те категорично са сложили непробиваем шлем между себе си и процесите в държавата, залъгвайки се, че „това не ги засяга“.
Реално обаче без изобщо да осъзнава
това „мълчаливо мнозинство“ е в основата на целия социален сифон, наречен „преход“.
Подмяната на реалната демокрация с фасадна стана именно и благодарение на тяхното индиферентно отношение към управлението на страната. Тяхната пасивна агресия даде правото на всички останали електорални пояси да преследват чисто личните си цели – по-висши или по-нисши (кариерно развитие или филия с мас).
Ето това е резултатът от подмяната. Това е излизането на светло на тълпата. Цялата тази сложна смесица от релевантни и ирелевантни връзки е следствие от пропагандата, която от години тече по всички медийни канали.
Филмирането на масите просто не подмина и това негласуващо мнозинство, което с мълчанието си продаде България.
Продаде бъдещето ни, това на децата ни и превърна родината ни във васал на мултикултурните и евросервилни политически марионетки на ЕС.
Продаде ни не по-малко от циганите в гетата, от оскотелите човеци с филията мас и боба, от тези със стокхолмския синдром към т.нар. си работодатели – местни феодали и от тези – заразените с вождизъм. Продаде ни прозаично – по Толкин, заради собствения си егоцентризъм!
Гласувайте! #Да си върнем родината!
Екатерина Анева, Delo.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар