“Ходът на историята няма нищо общо с дълга спокойна река. Той няма нищо общо и с линейния път на влак, който е достатъчно да хванеш навреме, както смятат чуждите на трагизма умове. Така че онова, което плаши антипопулистите, е приключението. Непрограмираното ги смущава. Непредвиденото ги тревожи. Рискът ги депресира”, разсъждава известният френски социолог Пиер-Андре Тагиеф.
Той е изследователски директор в Националния център за научни изследвания (CNRS).
От години сме свидетели на създаването на един нов, почти световен враг, кръстен “популизъм”. Да хвърлим поглед на неопределеността на термина в неговите обичайни и полемични употреби. Обикновено той функционира като приблизителен синоним на изрази като “крайна десница”, “радикална десница”, “авторитарна десница”, “реакционна десница”. Някои дори го използват като лексикален заместител на “фашизъм”. Семантичното объркване нараства поради факта, че някои бивши комунисти претендират, че защитават “левия популизъм”.
Време е да излезем от мисленето в лозунги.
Защитата на националната идентичност се колебае между фронта на културната идентичност и този на суверенитета.
Избирането на Доналд Тръмп, поставено под знака на протекционизма и на икономическия национализъм, стана емблематично за едно световно движение, което, изглежда, иска да спре вълната на свободната търговия. Макар че е рано да се говори за “деглобализация”, става дума все пак за истинско предизвикателство. Възраждането на национализма опровергава обещанията за щастлива глобализация, прославяща помиреното човечество, поело към световен просперитет и космополитна демокрация.
Това, което се сблъсква с печално упоритата историческа реалност, е утопията за необратимия преход към постнационалното под егидата на човешките права с оглед постигането на вечен мир. Нациите се съпротивляват на процесите, за които предполагат, че ще ги доведат до смърт. Дали го правят несъвършено, следвайки или аплодирайки демагозите, е друг въпрос.
На медийната сцена “популистката заплаха”, богато фантазирана, се конкурира с “ислямистката заплаха”, чието лице е очертано от джихадистите, новите фанатици с варварско поведение. Аналогията е с измамлива очевидност. Не можем да поставяме на една и съща плоскост заплахата, олицетворявана от поддръжниците на едно ново тоталитарно варварство, и риска да видим идването на власт чрез избирателните урни на повече или по-малко авторитарни демагози.
Това, което се нарича “популизъм”, би трябвало да обозначи строго призоваването на народа, без посредничества, и отхвърлянето на управляващите елити, обвинени, че конфискуват демокрацията, което определя една хипердемократична ориентация - инструментализирана често от новите десни или леви демагози. Представянето впрочем на популизма като враг цели да го противопостави изобщо на “демокрацията”. Така привържениците на пряката демокрация са демонизирани като врагове на “демокрацията”. Можем да се опасяваме, че под споменатата “демокрация” се крият членовете и хората, които печелят от олигархичните системи, загрижени да защитят своите привилегии или интереси.
Ходът на историята няма нищо общо с дълга спокойна река.
Новият дискурс на елитите, настанили се в Европа и в САЩ, привилегирова темата за демокрацията, заплашена от популизма. Това е централният топос на антипопулистката реторика: “Популизмът срещу демокрацията”. Забелязва се разпространението на един от нейните варианти: “Популизмът срещу Европа”, който предполага, че Европейският съюз олицетворява “демокрацията”. Упрекват също “популистите”, че са непредвидими. Така трябва да повярваме, че техните противници са много предвидими в своите решения, т.е. вдъхващи доверие.
Опасна илюзия: онези, които са много предвидими, на драго сърце вярват, че самият ход на събитията е предвидим, и се оказват объркани при най-малкия непредвиден порой. Ходът на историята няма нищо общо с дълга спокойна река. Той няма нищо общо и с линейния път на влак, който е достатъчно да хванеш навреме, както смятат чуждите на трагизма умове. Така че онова, което плаши антипопулистите, е приключението. Непрограмираното ги смущава. Непредвиденото ги тревожи. Рискът ги депресира.
От есента на 2007 г., след “популисткия завой” на Полша с Лех Качински президент и Ярослав Качински премиер, пресата се разтревожи, нямайки и най-малката представа за онова, което ще направят, докато са на власт “непредвидимите близнаци”, тези “подстрекатели”, смятани за “виртуози в изкуството на войната, но неспособни да управляват мир”.
След травмата от Брекзит, ”непредвидената” изборна победа на Тръмп, “непредвиденото” започна да подхранва антипопулисткото въображение, така както и идеята за възможна победа на Марин льо Пен през 2017 г.
Клишето е във всички глави: “възход на популизма”, възход, смятан за неудържим, дори неизбежен. Това е голямата заплаха, изобличавана от левицата. Страхът от потъване засяга особено онези, които се хвалят, че изобличават страховете и експлоатирането на страховете от “популистите”.
В едно интервю, публикувано на 20 ноември 2016 г., Лех Валенса противопостави апатията на “демократите” на демагогската активност на “популистите”. Иронията на историята е, че самият Валенса беше определян някога от своите противници или съперници като популистки лидер.
Зад исканията за защита на гражданите, се откроява една фундаментална тревога за оцеляването на тяхната нация.
Стремежът към “величие” на страната далеч не е националистическа тема, реактивирана от Тръмп по време на кампанията му. Националната гордост не е нещо от миналото, дори в европейските страни, подложени на натиска на антинационални ценности и норми. Що се отнася до националистическите уклони, те трябва да се свързват с някои националистически мобилизации, привилегироващи отхвърлянето на имиграцията, а не с популизма като такъв. Но нека спрем да кръщаваме “популизъм” това, което не ни харесва, не разбираме и ни плаши.
Пиер-Андре Тагиеф, "Фигаро", превод: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар