Перу – митично и земно. Куско – древна столица на инките и перла в короната на колониална Испания. Андите – безкрайна верига от планински върхове и долини, приютила индиански селища, храмове и руини.
През първата половина на XX век един талантлив фотограф на име Мартин Чамби преброжда страната си и запечатва върху хиляди черно-бели снимки отломките от историята и и от живота на хората и.
Днес ще минем по стъпките му. И ще останем изумени. Че там животът си тече, но времето е застинало и всичко е тъй, както той го е видял през обектива си.
Едно от нещата, което буди дълбоко вълнение е усещането, че тук, в Куско, древната столица на инките обсадена от испанците през XVI век, времето наистина сякаш е спряло. Всичко изглежда непроменено от векове насам.
Градът, разположен на 3400 метра надморска височина, все още пази следите на някогашните си обитатели. Тесните улички павирани с гладки камъни, все тъй стръмно се спускат надолу, сградите в андалуски стил с дебели зидани основи, белосани фасади и балкони с решетки от ковано желязо, боядисани в синьо, са все тъй достолепни, а грижливо подредените плоски керемиди върху храмовете на инките изобщо не са помръднали.
Да не говорим за индианците кечуа, потомци на инките, които и днес, както преди десетки, а може би и стотици години, все тъй пристигат пеша от отдалечените планински селца, за да продадат на пазара „Сан Педро” картофите, които са отгледали.
Жените – с бронзов загар на лицата и черни плитки, облечени с плисирани поли и бомбета на главата, все тъй носят на гръб своите бебета, поставени в ярки домашно тъкани цедила. Мъжете все така се гордеят с невероятните си ръчно направени шапки, изпод които висят огромни пискюли в крещящи цветове.
Точно срещу площада се намира гарата, откъдето се тръгва за Мачу Пикчу. Влакът е единственото превозно средство до този уникален архитектурен паметник – един от най-забележителните в света. Пътуването нагоре през планината е дълго – цели 4 часа до последната спирка край селцето Агуас калиентес, чието име в превод ще рече Топли води. Но целта все още не е достигната. Следват нови 30 минути с пъплещ нагоре автобус, докато се покажат руините, пред които дъхът направо секва. Това древно селище на инките, обградено от шеметни отвесни върхове, е истинско чудо на чудесата!
Човек трябва да се озове тук рано сутринта, за да се наслади истински на магията на това място. Дълбокият небесен свод и пълзящите откъм пропастта утринни мъгли създават мистично настроение, подсилвано от ромона на река Урубамба, която гъргори някъде в подножието като контрабас. Панорамата е грандиозна, декорът – изумително вечен.
Откога ли датират тези тераси, издълбани в снагата на планината? А онези храмове от монолитни каменни блокове? Никой не знае. Само се знае, че Чамби ги е запечатал такива, каквито са и днес, още през 1925г.
Мачу Пикчу си остава загадка за съвременната цивилизация. Няколко километра по-надолу, по обратния път през Свещената долина, погледът се спира върху крепостта Олянтайтамбо – друго внушително, но недовършено съоръжение на инките. То се издига над селце с къщи от кал и слама, също застинало във времето. Там живеят индианци от племето кечуа. Те именно пазят непокътнатите традиции на своите предци – инките. Тези хора вярват в прераждането, а някой дори съхраняват в стаите, където спят, черепите на най-близките си покойници.
Индианците кечуа се лекуват само с билки и домашно приготвени отвари и настойки. От незапомнени времена дъвчат листата на коката, за да потискат глада си и да се борят с умората. От ранни зори до залез слънце превиват гръб над царевичните ниви, чоплят каменистата почва, за да засадят картофи, грижат се за стадата от лами, които отглеждат на 4500 метра надморска височина.
Животът им е тежък, изпълнен с постоянен труд, но и с празници – езически и католически.
Няма коментари:
Публикуване на коментар