Зима

Зима
Пролет

27 март 2017 г.

Николай Волев: Аз избягах от обществото. Бях отшелник. За да оцелея духовно

"Винаги правя онова, което дълбоко вътрешно ме вълнува."
 
„Извън пътя“, най-новият филм на режисьора и негов сценарист Николай Волев, има единствена гала прожекция на тазгодишния международен София филм фест– издание 21-во. Зала 1 на НДК се напълни, явно нетърпението заради 16-годишното му мълчание беше преляло.

Широкомащабен филм с умели тънки заигравки и психологически внушения, с поглед към красотата на природната, но не оная - самоцелната, а с уловени моменти, които се вплитат като фини детайли във внушението на драматургията. Гледки, направени с явно операторско майсторство, които широко отварят очите – уааа!, дори и на урбанистично представените хора като мене. 

Силно платонична любов, с отмереност във всеки детайл, изненадващи актьорски метаморфози – Деян Донков, с върхова роля в кариерата си. Разкриваща потенциала на преобразяването, който дори не сме предполагали, че в такава степен се е крил в него. Една Аня Пенчева – вулкан, ту дебнещо притаен, ту изригващ и помитащ всичко около себе си, с нагона на пренебрегнатата съпруга-хиена. Също с впечатлително запомняща се рязкост. И една изгряваща находка – жизнена, бликаща, чепата, сгушена. Циганка! Фойерверк - символ на талантливата ромска първичност. Сали Ибрахим.

Зад всички тях, със закачливо иронична усмивка, стои леко облегнат той – Създателят.     

- Ваши млади колеги твърдят, че филмите са за забавление. Един филм не би ли трябвало по-скоро да е внушение, провокация за размишление?

- Най-добрите филми съдържат всичко в себе си. Да го постигнеш си е майсторлък: и забавление, и размишление, и силни чувства – способни да предизвикат вълнение. Когато всичко това се получи в един филм, той за мене е много добър. Ако е само развлечение, е по-слаб, мижав. Ако има само елементарни чувства – направо слаб. Когато в него има и мисъл, и чувства, и забавление, т.е. не е скучен, е най-добре.

- На различни етапи от живота си творецът има различни послания, които иска да изрази. Това ли Ви вълнува сега, темата на филма – любовта, или е някакъв синтез?

- Очевидно това е темата, която ме е вълнувала. Иначе би означавало че съм правил филма от други подбуди: финансови и всякакви други. Такава ми е природата – винаги правя онова, което дълбоко вътрешно ме вълнува.

- Малко за другата страна, която не виждаме да ни разкажете. Как стигнахте до идеята, интересен е работният процес…?

- Всичко е плод на случайности – при мене всичко става случайно. Нищо не е търсено, целенасочено. Убедил съм се, че когато търся нещо съзнателно и целенасочено, нищо не се получава. Т.е., не аз намирам сюжета, сценария за филма, а той ме намира мен.

- Е, как и кога Ви намери?


- Преди 4 години. Случайно, изсипа се от небето – от Господ. Аз нито го очаквах, нито се надявах дори.

- И все пак, конкретната провокация беше…?


- Моите общувания с разни хора, преживяванията ми – всичко накуп. Опитът ми също. Не бих могъл да го закова в едно. Сложен е процесът. Хубавото е че вдъхновението дойде, че имах идея и желание за работа.

- От Арон Аронов, също участник в „Извън пътя“, разбрах, че главната героиня сте я намерили най-случайно?

- Случайно, да. Сали Ибрахим дойде на кастинг за една дребна роля, но прозрях зад фасадата й нещо, което малцина могат да видят. Имам проницателно око. И видях възможностите й, съзрях потенциала.

- Как се прави професионално игрално (не документално) кино с Вашата режисьорска взискателност и със случайно попаднала девойка, че и в главна роля? Не е ли прекалено рисковано?

- Винаги работя индивидуално спрямо всеки отделен човек. Нямам общ принцип за всички. Посоката на работа със Сали беше да измъкна и покажа онова, което само аз, и никой друг, не може да види. Самата тя дори не го виждаше. Използвах природните й качества: искреност, спонтанност, чар, поведение – всичко, с което е надарена по рождение. Навремето така дадох шанс и на Ирини Жамбонас, когато беше още ученичка и непълнолетна. Открих я, видях й погледчето на едно място, и я заведох на снимачната площадка. Тя сложи в малкия си джоб и Христо Шопов, и до голяма степен Васил Михайлов.

Сега давам шанс на една циганка, от „Факултето“. Надявам се, това постигам и с Аня Пенчева. Тя има връх във филма, който малцина са очаквали. В нова светлина я виждаме – абсолютно, поне за мене. Умея да работя с актьорите изтънко, да измъквам от тях дори онова, което те не подозират че притежават. За мене си е предизвикателство.

- Но и Деян Донков също е във върхова роля - неузнаваем.


- Много ме радва това. Той самият признава, че внимателно ме е наблюдавал и е черпил идеи от мене – защото прототипът на героя съм аз. Пък и ние сме достатъчно близки с него, имаме духовна близост. Осъзнаваше колко е трудно да изиграе с 18 години по-възрастен човек. Трябваше да пресъздаде моя опит, моя светоглед и затова ме наблюдаваше: походка, жестове, маниер – всичко.

- Обаче чух и коментари на зрители от публиката, че им се струва прекалено напомпано циганка да се стреми толкова настоятелно да учи в Оксфорд…

- Никога не съм се интересувал от правилото – винаги от изключенията. Героинята на филма е изключение – крайно изключение, но тъкмо то е в моя интерес. Мен хората в руслото, стандартните хора, не ме вълнуват.

- Може ли да се каже, че това е Вашият поглед за т.нар. толерантност към другия в България, с  която направо се спекулира, особено напоследък.

- Да, не сме толерантни. Повечето хора мразят циганите, други лицемерно ги наричат роми. Много българи казват: „Циганите са крадци”. Да, ама по-големи, по-мащабни крадци от българите аз не познавам. Циганите крадат на дребно, докато българите – на едро. Най-големите крадци сме в Европа, ако не и в света. Още в ХV век сме били известни на Запад с прозвището „Конекрадците от долния Дунав”.

- Имахте снимки и от Джаз феста в Банско, който пък аз отразявам почти от създаването му, и тогава ви следих…

- Ооо, аз обожавам иджаза, и Фестивала в Банско обичам. Да, Рей Дорсет  и „Мънго Джери“. Дори се наложи да се напия с тях предната вечер, за да искам разрешение да ги снимам.

- Няма как да не Ви попитам и за майсторската камера, която не отстъпва на изявените образци?

- Местата за тези кадри са всъщност основата на моя живот през последните 16 години. Аз разведох оператора Орлин Руевски из всичките тези местности и заедно обсъдихме къде да сложим камерата и как да ги заснеме.

- А какво Ви провокира в природата?


- Красотата и чистотата, защото не ги намирам в обществото.

- Ахаа, това е един вид бягство?

- Бягство, да. Абсолютно бягство. Бягство за спасение. Аз избягах от обществото. Бях отшелник. За да оцелея духовно.

- И това ли е Вашият интелектуален отговор - филм?

- Разказвам за това, което ме вълнува, което мисля. Отговарям на обществото, перифразирайки поговорката: „Казвам ти дъще, сещай се снахо”.

- Мнението ви за нивото на българското кино?

- Все още не е конкурентоспособно. Далеч сме от световната сцена, за съжаление. Назад сме и от най-добрите образци на съседите ни – румънците правят големи, силни филми, печелят престиж на значими кинофоруми. Сърбите и турците – също.

- На нас какво ни пречи, само финансите ли?


- Най-малко ни пречат финансите, но това е сложен разговор. В Сърбия, със същия брой население като нас, влизат по един милион зрители на техни филми в салоните. Обаче сърбите си обичат Сърбия, а ние си мразим България. Ние много искаме да сме чужденци, западняци. Вижте само какви имена дават на новородените – на хиляда деца едно българско я има, я няма. Това е страшен комплекс за малоценност. Страшен! Самоубийствен!

- Нямаме ли потенциалът?

- Все още не го виждам. Има наченки, но хилави.

- А къде ще се намери, как и кой ще го изгради?

- Бавно, трудно. С търпение. Ще се зароди по естествен път. Важното е да вървим в правилната посока. Не съм склонен нито да се надценявам, нито да се подценявам. Направили сме доста крачки, но все още не сме на нивото, на което ни се иска.

- Е, поне звучи оптимистично…

- По скоро – реалистично. Развиваме се. Във вярната посока, но бавно, мудно.

- Значи има светлина в тунела?

- Има. Щом е тунел, той е с два края. Въпросът е – колко е дълъг тунела, колко бързо вървиш…

- Следващото замислено от Вас е...?


- Рано ми е още да говоря, но ми предстоят две неща. Предстои да излезе моя книга, после и филм, надявам се. Книгата ми е поръчана от издателство „Колибри“ на Раймонд Вагенщайн, за поредицата„Амаркорд“ (от „Amarcord” – „Спомням си”, на Фелини). Ще бъда първият български режисьор с издадена автобиография, досега са били все чужденци (Спилбърг, Бертолучи, Иржи Менцел, Никита Михалков, Антониони, Дзефирели – б.м.). Надявам се да се осъществи до края на годината.  


Няма коментари:

Публикуване на коментар