Зима

Зима
Пролет

14 май 2017 г.

За медиите - утопично!

Между живота и смъртта, между съвестта и хляба се раждат нашите медийни полуфабрикати...

Медиите у нас биват два вида – бутикови, създадени като визитна картичка на своите собственици, „бухалки“ за изнудване чрез публикуване или непубликуване на определени факти и големи – които упражняват голямата четвърта власт: легитимират нови участници в политиката, правят кастинг за бъдещи държавни чиновници и разбира се, забавляват със съответните формати, които могат да си позволят. 

И да не забравя, информират ни къде има дупки по асфалта. Щото една дупка, ако не е отразена в сутрешния блок и във Фейсбук, не съществува.

Първите пускат в медиите си реклами само на собствените си фирми и тези от приятелско-семейния кръг, а вторите имат удоволствието да получават голямата хапка, разпределяна от силните на деня. По едно време се забавлявах от факта, че като постъпя на работа някъде, рано или късно се стига до писмо до Краси Гергов. Даже си мислех да запазя основния текст – като в стар соцдоклад, и само да сменям името на новата медия. А днес играта е нова – пише се до някое ресурсно министерство. Виждаш се с пиара – много по-светско е, да не кажа по-европейско!

Как се работи в медия, чийто собственик според теб е слабо образован или подлец, или измислен герой, играч, крадец, мошеник...? Ама, моля ви се, какви са тези емоции. Много е важно да си поискаш твоето – служебен лаптоп, добра заплата, допълнителни екстри. През ХХI век не бива да те интересува какъв е собственикът, за когото работиш, важното е да ти плаща редовно за труда. Така ли е? Можем ли да си позволим като наемници да избираме за кого работим? Едва ли! Да си спомним сравнително пресния пример с работещите в ТВ7 – след краха на проекта трудно ги канят на работа, рядко. Вземаха високи заплати, мръсниците, работиха за парвенюто Бареков, Банкерът се крие в Сърбия. Я баста! Виж, ние работим за хора целите в бяло, нашето е друго! Гилдия, какво да я правиш!

Казвам всичко това, за да обърна внимание на факта, че източникът на финансиране решава до голяма степен съдържанието. Това като генерална линия. И за да не сбъркаш, идва на помощ лицето Анита Мейзер. Тя е ничия, може да бъде разчекната, може да грози екрана катадневно, може дори, за разнообразие, от време на време да показваме съчувствие към нея. (Моля госпожа Мейзер да ме извини, ползвам името й само като метафора на проблема!) Защото медията е консервна фабрика – всеки ден трябва да пускаш нещо ново. А това хич не е лесно – малка страна, една шепа хора се въртят навсякъде, веднъж като гости, веднъж като водещи. 


Откриването на нови и интересни хора изисква човешки ресурс – повече репортери и редактори, които „бръмчат” в различни точки на страната. Но това е първото, от което се отказват стопаните на медиите. За да поканиш свестен гост, трябва да прослушаш 20–30 човека, но кой ще признае този труд на редактора. Я по-добре да хване списъка с утвърдените анализатори, които са сигурни и като рейтинг, и като тези, които ще формулират. Ето на това му викам аз „анализаторски ексхибиционизъм”. Шепа хора разбират от всичко.

Между другото, по мое дълбоко вътрешно убеждение, събеседниците се отглеждат като децата – чакаш го да се роди, т.е. да го откриеш, после го чакаш да порасне, т.е. да се научи да синтезира мисълта си бързо и ефективно, и накрая точно си го направил, и той излита от гнездото ти в ново качество – я като политик, я като конкурент или нещо друго. А време няма! Фабриката трябва да работи. А днес има платени събеседници – искаш да ти дойде звезда, струва толкова. Както казват евреите, ако проблемът е в парите, значи няма проблем. Но къде остават автентичните истории на хора, които са се доверили един на друг – единият да зададе правилните въпроси, а другият да отвори душата си.

И тогава идва душата на снежния човек. Тя може да се е заселила в някой шеф на отдел или главен редактор. Та този усмихнат човек ще отхвърли някой странник, ако не е достатъчно закъсал – трябват ни ярки истории, ще отхвърли история от провинцията – нямаме бюджет, ще отложи за неопределеното бъдеще проучване сред някоя професионална група – „като имаме бюджет”... Но същият снежен човек е много ефективен. Той познава още десетки важни снежни човеци, които веднага ще подадат подходящия човек.

Медиите са призвани да казват истината. Но как да я намерят? Нали помните – „Няма ресурс!”. А медии все пак трябва да има, нали? И така между живота и смъртта, между съвестта и хляба се раждат нашите медийни полуфабрикати. Пък и като работим за хляба и сиренцето, то искаме сиренцето да е френско. Иначе защо сме в медия. В епохата на постистината много по-лесно и бързо се пише коментарче със силно заглавие за какво да е, ама да е по темата на деня, отколкото да поемаме рискове. Но е важно всичко да е вчесано, гримирано и фризирано – „мента на лента”, както казваше един оператор.

Имаме бизнес класа, родена в мътните времена на края на соца и началото на дивия капитализъм. Тя няма да даде пари за предаване за култура, ще изчака да тръгне новия сезон на „Биг Брадър”. 


Имаме политическа класа, зачената по същото време, която ще прави обратна селекция до дупка, за да не проличи собствена й нищожност. В тази среда живеят медиите и медийните хора. Властите са от едно семейство – и първата, и втората, и четвъртата! Те живеят заедно и така споделят общи принципи, пари, време и забавления!... Кой ще бъде блудният син в това семейство?

Няма закони, които да свършат това, което умовете и сърцата ни са призвани да свършат. Няма закон, който да решава дали Анита Мейзер е водеща новина. Не бива да има и такъв, който да забрани подбора на гости в студиото според рейтингите на предишните им участия. 


Но дали умът и душата ни го позволяват?


 Деа Йорданова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар