Трудно може да се отрече, че посещенията на нашия премиер във Франция и Германия, както и предстоящото в Турция дават основания за изводи, че най-после България е събрала кураж да заяви визионерска политика в областта на външните работи, и то с голям ефект преди всичко във вътрешен план.
Срещите с новия френски президент Макрон /първа по ред!/ и с вечния съюзник, канцлера Меркел са не само сигнал, че оставаме верни на „цивилизационния избор“, но и че сме ориентирани в различната европейска обстановка и курс, който наистина формира оста Берлин – Париж.
Без значение дали е за сметка на Брюксел и в противовес на Вашингтон. На пръв поглед изглежда, че не само сме осъзнали собствените приоритети и интереси във външен план, най-вече в нашия регион, Балканите, но и че имаме намерения да се възползваме от географското си предимство като „диспечерски център“ на онова „буре с барут“, което Европа ту загърбва, ту припознава като свое, защото други геополитически играчи го разтърсват или объркват по свои си стратегически цели.
Счита се, че моментът за тези визити е добре избран, защото ни предстои онова председателство, което съвпада по време с намеренията за „промяна на основополагащите документи на ЕС“, т.е. нещо като рестартиране на Съюза с такива промени, които да отчитат новата геополитическа обстановка след избора на Тръмп, Брекзит, китайската стратегия „Един пояс – един път“, терористичните атаки на европейска територия, мигрантската криза и за капак, непрецизираните отношения с Русия. Последното, „меко казано“.
Крайно време беше да съгласуваме с „главните“ темите, които ще са „опорни точки“ на председателството на София и които могат да ни вдъхнат самочувствие, че и днес може да се получи „и ний сме дали нещо на света“. Добро попадение беше, че този път в навечерието на посещенията в Париж и Берлин се проведе на 5 юни онзи форум-дебат за бъдещето на Европа под надслов „Европа отново на път“, на който български премиери от различен политически спектър, политици, интелектуалци и т.н. демонстрираха единение зад общи каузи като недопускане да се превърнем в периферия на ЕС, ако се приеме принципът „Европа на 2 скорости“, за еврозоната или чакалнята, което не би позволило да бъдем „изхвърлени на втора скорост“, както се изразява премиерът ни, и да отстояваме основни точки в дневния ред на председателството да бъде бъдещето на Балканите и Черноморското сътрудничество.
Повечето наблюдатели у нас приемат, че с тези срещи премиерът ни е укрепил авторитета си и е препотвърдил, че е „човекът на Меркел в България“, и то в период, когато канцлерът наистина зададе новия курс на Европа след срещата си с Тръмп, с лидерите на Г-7 и след неотдавнашния висок форум на НАТО в Брюксел. А новият курс всъщност включва изграждане на самостоятелна политика, на ръка разстояние от Вашингтон, без Кралството и при запазване на приятелски отношения с тях.
Идеи като собствена европейска армия или колективно членство на ЕС в НАТО, както и даването на европейски паспорти на гражданите на Балканите с цел „да се усети европейската перспектива, дори и страната да не е член на ЕС“, са доказателство, че България се опитва да е играч с визия в региона, да е мост между Балканите и ЕС.
По-различно изглеждат обаче заявките, че София, т.е. премиерът ни, може да бъде „мост между Европа и Турция“. Дали това е искане на самия канцлер, не стана много ясно, но коментарите у нас са, че това ще е задача за премиера ни при предстоящото посещение в Анкара и срещите му с Ердоган. Да, отношенията на Германия и Турция в настоящия момент са сложни и дават основание да се предполага, че скоро ситуацията на „смразяване“ няма да се промени.
Не само, че има немски журналист, кюрд по произход, в турски затвор, не само, че Анкара не разреши на депутати да посетят военната база „Инджирлик“ и последва решение за изтегляне на немските военни от тази база, не само, че Германия даде убежище на турски военни, работещи в структури на НАТО, които решиха да останат на немска територия /за да не ги сполети съдбата на хилядите арестувани по подозрения, че са съпричастни към движението на Фетуллах Гюлен, обвинен за организатор на опита за преврат от 15 юли м.г./, не само, че Бундестагът прие, че е имало арменски геноцид през 1916 г. /което Турция отрича/, не само, че Берлин не разреши на немска територия турски министри да агитират в полза на управляващите за референдума от 16 април, но и на ниво министри се размениха толкова нелицеприятни слова, че се вгорчиха за безпрецедентно дълго време двустранните отношения.
Германия обаче е исторически съюзник на Турция и ги свързват дълголетни връзки във всички посоки. ЕС, или по-скоро Берлин, е основен търговски партньор на Анкара и немските инвестиции в страната са в милиарди долари. Да не говорим за смесени фирми и немското правило да не се скъсват окончателно връзки и взаимоотношения, каквито и да са предизвикателствата.
Достатъчен пример е онова споразумение за спиране на бежанците /подписано между ЕС и Турция/, в основата на което бе канцлерът Меркел, въпреки стискането на зъби на някои европейски лидери. За разлика от Австрия например, Германия никога не е заявявала открито, че е против членството на Турция в ЕС, а само е призовавала да се съблюдават условия и се изпълнят критерии. Та в Германия казват, че има около 3–4 млн турци, които са избиратели /а избори предстоят!/ и на които Ердоган никога не забравя да припомни, че „вие сте тук у дома си, не сте гости, и не забравяйте, че зад вас стои мощна държава като Турция“.
Нима някой може да си въобразява, че отношенията са сринати до такава степен, че им трябва нарочен посредник, и то обявен официално, за да се нормализират нещата? Та това са мощни държави, с достатъчно самочувствие и исторически опит, особено в областта на дипломацията. По-точно би било да се предположи, че роля на пощенски гълъб е подходящ начин да се доведе до знанието на Ердоган някакво условие, становище или просто мнение. За вътрешния ефект, българския, няма нужда да се споменава.
В тази връзка дали не е по-удачно да се разсъждава в посока, че необявеното у нас посещение на Барзани, лидер на Иракски Кюрдистан, отпреди дни е начин да се получи информация от първа ръка, от която се нуждаят например Берлин и Париж? Едва ли е удачно Макрон и Меркел да реализират подобна среща, а събитията и процесите, които текат в Близкия изток, в частност в Ирак, със сигурност ще се отразят в бъдеще на Европа, особено на Балканите.
В такъв случай, ако е възложена роля на посредник, това не би трябвало да навява негативни чувства. Защото Барзани вече заяви на среща с лидерите на политическите партии в Иракски Кюрдистан, че на 25 септември ще се организира референдум за обявяване на независимостта на тази част от Ирак. Или както пишат турски медии, „Натисна се копчето за създаване на първата независима кюрдска държава“. Според телевизия „Рудав“ иракските кюрди не само ще гласуват на референдум на 25 септември, но и ще проведат избори за парламент и председателство на 6 ноември. За Анкара смущаващото е включването за референдума и на района на Керкук. Няма нужда да се акцентира върху турските реакции във връзка с тази независимост.
Официална позиция все още няма, освен думи на Ердоган, че „аз заявявам на регионалното кюрдско ръководство да се върне от тази погрешна стъпка“. А думи на Ердоган за Турция са нещо като закон. Няма как обаче ръководството на Северен Ирак да не очаква с повишено внимание реакцията от страна на Анкара. В същото време е разбираемо, че централното правителство на Ирак, онова в Багдад, остро се противопоставя на решението за провеждане на референдум в Иракски Кюрдистан. Обявено е, че референдумът ще се проведе в областите Ербил, Духок и Сюлеймание, но пред „Ройтерс“ представител на Ербил е посочил, че и районът на Киркук е включен в избирателните списъци. Спорът за Киркук и други избирателни райони е поради факта, че те не са били посочени в конституцията на Ирак от 2005 г. като вилаети в дадена област.
Но там отдавна се веят кюрдски знамена. Не са тайна честите контакти на Барзани с турските власти, както и честото му гостуване в Анкара или Истанбул. Известни са и неприкрито неприязнените чувства, които таят Ербил /столицата на Иракски Кюрдистан/ и Багдад, където е централното ръководство на Ирак. Ако наистина се обяви независим Кюрдистан след тази референдум, това ще е началото на разпада на Ирак, където незабавно ще последва деление между областите, населени със сунити, и тези с шиити.
На практика ще се реализира онази идея, която е в полза на промяна на границите в Близкия изток и е известна като план на държавния секретар Кондолиса Райс за „голям Близък изток“. Следващата стъпка няма как да не е в посока Сирия, а там сирийските кюрди едва сдържат да не реализират мечтите си за независима своя територия. И кюрдите в Ирак, и тези в Сирия са съюзници на САЩ и участват по суша активно в битките, които се определят като борба срещу терористични организации като „Ислямска държава“, ИД.
Без значение дали става въпрос за Мосул, Ирак, или за Рака, Сирия. Нормално е Анкара да търси варианти кюрдската вълна да не се пренесе на турска територия, защото там има 15–20 млн. кюрди. Да не говорим, че де факто и в момента се води гражданска война с ПКК в Югоизточна Турция, където са кюрдските райони. Кой ще гарантира сериозно, че разпадът или делението на едни държави няма да доведе до съответни компенсации, и то за сметка на други държави? Близкият изток не е далеч от Балканите, а в този регион мечти за „велики“ се носят не от вчера. Един вид ново деление на граници и нови недоразумения между съседи. Някои му казват „политика на разделяй и владей“, а други – управляем хаос с цел постигане на собствени интереси и влияния.
В такава ситуация и липсата на конкретика в информациите за проведени срещи на такова ниво, включително с Барзани, може само да се предполага, че София някак се е включила в процеси и политики, които са свързани с оцеляване, пари и тръби, през които да минава руски газ за Европа, да се изживява като посредник в стиковката между големи, когато има нужда от изясняване, и да дава сигнали, че има какво да им предложи, за „да даде заявка за място на страната ни в преформатиращия се ЕС“. Оттук до основна роля в обявения вече „план Маршал за Балканите“ крачката не е голяма.
Въпросът е ще успеем ли този път? Или отново ще потънем по нашенски в провинциални политиканствания, които пълнят джоба на едни и отнемат перспективите на други. Които са мнозинството българи.
Зорница Илиева, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар