Оказва се, че за редица столичани работата трябва да е и... наблизо. Софиянци отказват предложения за 1000 лв. заплата само защото местоработата е на 30 км от града.
Че кой би напуснал града, към който се е запътила цяла България?
Първо, част от безработните в София са хора, пристигнали в столицата, за да търсят работа. Не е нормално да очакваме новите софиянци да напуснат пределите на столицата, пък и било то за няколко часа, за да търсят добре платена работа. Няма сила на света, която да върне новия софиянец в провинцията.
Второ, за софиянците - къде кореняци, къде второ-трето поколение, израснало около жълтите павета, може би е немислимо да се „преместят“ в провинцията дори за 8-9 часа на ден. Всичко обаче е въпрос на избор. В столицата безработните имат избор. Безработицата в столицата е под 3% т.е. тройно по-ниска от тази в страната, а средната заплата е над средната за страната. С една дума изразът „София не е България“ отговаря на въпроса защо софиянци отказват работа за 1000 лв.
Разбира се, съществува още една хипотеза - тези кандидати да отказват оферти, просто защото не им се пътува. И вместо 1000 лв., да си седят в панелката, чакайки по-добро предложение в съседния квартал. Но и това е въпрос на лично решение, което няма нищо общо нито с местоживеенето на кандидата, нито с местоработата.
Големият въпрос е дали българите са склонни да станат трудови мигранти в собствената си страна? Защо не, нали сме европейци, а в Европа има хора, които пътуват по няколкостотин километра, за да отидат на работа. По данни на синдикатите около 500 000 българи пътуват средно по 40 км всеки ден, за да изпълнят трудовите си задължения. Т.е. щом се налага, нашенецът става трудов мигрант. Проблемът обаче е, че пътуването до офиса у нас в повечето случаи е породено от липсата на алтернатива, а не от избор.
Сега държавата е решила да насърчава мобилността на работниците, подпомагайки ги с до 200 лв. в случай, че намерят работа на 50 км от дома. Мярката цели да уцели с един куршум два заека – да подпомогне търсещите заетост, и да осигури на бизнеса работници. Идеята за насърчаване на мобилността чрез тази мярка е обречена на провал, защото ефектът й ще приключи веднага след като държавата спре кранчето. Българите ще станат мобилни работници тогава, когато сами поискат това, а не когато обстоятелствата го налагат.
С други думи истински трудови мигранти ще имаме тогава, когато те сами пожелаят да заменят офиса си на жълтите павета с този в Божурище, където ще получават двойно по-висока заплата. Докато това стане, ще говорим не за мобилни работници, а за пътуващи работници.
Анна Ефтимова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар