Утре се навършват 19 години от смъртта на Тодор Живков.
По този повод ви предлагам едно от интервютата си с него, взето точно преди 20 години.
Лятото на 1997 година. На 15 юли от печат излязоха дългоочакваните „Мемоари” на Тодор Живков. Политическият елит зажужа. Оценките му бяха безпощадни. Особено към своите. В 700-страничната изповед Живков подробно изнася факти за "революционната си дейност и партизанските години", предоставя размислите си за „бюрокрацията на системата”, за вечния страх от Москва, за пропуснатия шанс да бъдат реформирани механизмите на икономиката още през 70-те и 80-те години, за проваленото преустройство.
Бях поискала среща с Живков по този повод и след няколко дни от „Секвоя” (на тази улица в "Бояна" е вилата на внучката му Евгения, където бившият Първи изживяваше дните си като арестант)ми се обадиха: „Г-н Живков е готов да ви приеме”.
В уречения час, малко преди обяд, изкачвам петте стъпала пред входната врата на вилата. Живков ме посреща лично. Както обикновено - безупречно облечен и в настроение. Това е третата ми среща с него, откакто той е най-важният и високопоставен арестант на републиката. Времето е хубаво и този път излизаме на верандата на вилата.
Живков знае, че интересът към личността му расте и че е дошло време "да се разправи" с опонентите си... Както винаги при разговорите си с него, в началото му давам възможност да изложи тезите си, пък после постепенно започвам да го "настъпвам"...
– С какво искате да ви запомнят поколенията, г-н Живков?
– Преди всичко дължа благодарност на огромната част от българския народ, който разбра цялата вандалщина срещу мен и още по време на процеса ми даде подкрепата си... (От две години на Живков е разрешено да напуска жилището си. Той посети два пъти Правец, обходи Родопите и навсякъде бе носен на вълната на възторга и преклонението. Като репортер отразявах тези посещения, следях отблизо вълненията му и вече бях наясно с позициите му. По това време се запознах и с Бойко Борисов, който като шеф на охранителната фирма „Ипон” бе поел личната охрана на бившия Първи и винаги ми осигуряваше неограничен достъп до Живков. И сега, докато траеше този разговор, Бойко бе някъде из къщата, деликатно ни оставяше сами. От време на време някое от неговите момчета донасяше кафе или от онзи френски коняк, който Живков криеше в библиотеката на кабинета си и си позволяваше да пийва по 50 грама – б.а.) ...Аз се оказах най-обругаваният политически деец в цялата ни история след 1878 година. Да не говорим за света. Личните ми качества, убеждения и дела бяха съзнателно тълкувани чрез едно унизително за нацията издевателство. За никого в България не е тайна, че този процес бе политически, скалъпен от някои т. нар. мои креатури (Живков имаше предвид Луканов, но избягваше да спомене името му. Това бе в състояние да го извади от равновесие - б.а.) Зад него стояха хора, които искаха да придобият славата на борци за демокрация, да спечелят лесни политически дивиденти, необходими за тяхното утвърждаване в новото ръководство на страната. Никой не представи доказателства за това, в което ме обвиняваха. Поколенията ще разберат, че аз съм посветил целия си съзнателен живот в служба на народа. Никога не съм унивал, не съм губил вяра, защото пред себе си виждах не дълъг живот, а дълг към своето отечество, който изпълних. Посветих се на добруването на България и на българския народ. (Много по-късно, едва в началото на 2007 г., финансовият ревизор Кирил Лалов изнесе в „Труд” неизвестни данни за злоупотребите по време на управлението на Живков, за тайните извънбюджетни сметки на фамилията Живкови и цялото партийно ръководство, които бяха публикувани в книгата „Власт, пари, комунизъм” на издателство „Труд” - б.а.)
– Защо досега нито партията, нито изследователите, никой не се нае да направи обективна оценка на вашето управление?
– Страхуват се от мен. Много се страхуват. Страхуват се от народа. Не ми дават възможност да изложа вижданията си пред обществото. Не ме канят в телевизията. В медиите се пускат само отрицателни неща за мен. В мемоарите си не заигравам с фактите от нашата история. Изнасям нещата такива, каквито са били, показвам какво стана след 1989-а година: ограбването на народа, налагането на реставрацията и реваншизма. Обвиняваха ме, че като председател на валутната комисия съм отговорен за изтичането на средства в чужбина. Да, валутният резерв, който аз създадох през 1962-а година, бе под мой контрол, но до 1985-а, когато прехвърлихме комисията към Министерския съвет и тя бе оглавена от Андрей Луканов. Спомням си малко след това при мен дойде Васил Коларов, тогавашният председател на БНБ, и ми каза:„Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара”. След известно време пак ми каза: „Похарчени са 200 милиона долара”. Така че още преди да бъда освободен от длъжност, от резерва са били изтеглени 700 милиона долара. Оставаха 1 милиард и 300 милиона, които бяха в чуждестранни банки. Питам сега къде отидоха тези пари? Още в края на 1988-а започнахме изграждането на фирмена организация. Беше утвърден Указ 56. Аз съм го подписал. Дадохме оборотни средства на фирмите. Всичко, което им бе необходимо за работа, го получиха. И оттук започна разграбването. Луканов наредил да се приберат оборотните средства и да се предоставят за създаването на частни банки. Вложените в чужбина средства също бяха разграбени. (Прав се оказа - б.а.) Всичко изчезна, потъна. Окрадоха го разбойници. Към това трябва да се прибави и ограбването по времето на Филип Димитров, което набра още по-голяма скорост. Бяха ликвидирани контролните функции на държавата, търговските организации, митническите ограничения. Кое ме мъчи най-много сега? Хората, които ме заместиха, не си дадоха сметка за последиците (има предвид Петър Младенов и Луканов – б.а.). Държавността е разбита и това трябва да се каже на народа.
– В книгата си казвате, че вашата най-голяма грешка е оставката ви през 1989-а. Защо?
– Защото тогава проблемът не беше за лидера, а за системата. Трябваше да стоя още една година. Моята оставка беше прибързана и необоснована. Ние имахме достатъчно резерви, а щяхме да получим помощ и от приятелски социалистически и западни страни. (Живков упорито развиваше тази теза, която предизвика възмущението на Луканов. „Това е връх на политическото и човешко лицемерие и неискреност”, заяви по-късно в интервю пред мен Луканов - б.а.) Дали щях да успея, не знам. Сигурно щях да бъда притиснат и от външни, и от вътрешни сили, но трябваше докрай да поема този риск. За съжаление тогава не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада.
– Какво щяхте да постигнете, след като твърдите, че още от 1963-а сте бил сигурен, че социалистическата система не е ефективна, а през 1988-а формулирате тезата, че тя трябва да бъде сменена?
– Аз не критикувам социалистическия строй, а критикувах управлението на строя. И това бе в основата на разрива ми с Горбачов. Глас в пустинята останаха моите тези за необходимостта от провеждането на новото историческо съдържание в страните от социалистическата общност. С горчилка споделям – ние не можахме да постигнем единомислие и единодействие в преустройството на нашите обществени системи. За съжаление всяка страна бе оставена сама да провежда преустройството. Обвиняваха ме, че не съм имал куража да увелича цените, въпреки че съм съзирал икономическите затруднения. Това не е вярно! Просто съзнателно не исках да предприемам подобен ход, преди да изчерпим всички налични възможности. А възможности имаше – твърдя го съвсем отговорно. Защо българинът трябваше да бъде наказан? И то жестоко? Заради авантюристичния, недомислен, разсипващ икономиката курс на перестройката. Ако до 1986-а година в определена степен компенсирахме недъзите на системата с осигурени суровини и пазари, след това естественият разумен ход бе да се измъкваме постепенно. Да се спасяваме с всички възможни средства. Но срещнах невероятна съпротива. И у нас, и в Москва. Оказа се, че още от самото начало, когато Горбачов бе избран за генерален секретар, той е заигравал с всички страни на СИВ, с техните ръководства. Разбира се, това не му пречеше да бъде винаги йезуитски усмихнат. Историята ще помни този генерален секретар, който тотално ни продаде – като общност от държави, като сравнително млад обществен строй, като военен договор, като СИВ...
– Ръководни дейци на БКП обаче твърдят, че през 80-те години вече е имало силно настроение срещу вас вътре в партията. Усещахте ли го?
– Да, знаех това. След идването на Горбачов на власт аз усещах, че започва настройването на наши ръководни кадри срещу мен. Дойдоха сигнали, че от Москва се провежда ударна кампания против мен. В моето „обкръжение” имаше хора, за които знаех, че заиграват. Оказа се, че заиграването не било никак „безобидно”. Тук, в България, срещу мен работеше огромна армия от разведчици. Започнаха да инспирират действия, с които целяха да създадат и във вътрешен, и в международен план невярна представа за протичащите в България процеси. И докладваха. И ме предаваха. Луканов е генетически заложен като предател. Неговият дядо по време на Септемврийското въстание 1923 дава контрапарола. Баща му през 30-те години е бил следовател в съветското ГПУ, когато милиони хора са били избити. Той отива в Испания, но не за да помага честно на революцията, а като представител на НКВД.
– Добре, казвате, че Луканов е бил генетически заложен като предател, а Петър Младенов защо ви предаде, г-н Живков?
– Петър Младенов е лековат човек. Той е неподготвен, няма качества на лидер.
– Защо тогава толкова дълго време го държахте като външен министър?
– Имах намерение да го сменям, но той влизаше от операция в операция. Жалех го. Никога не съм ползвал нито един от материалите, които той ми е предоставял! А в това министерство имаше способни хора.
– В книгата намеквате, че Москва е стояла зад неговата кандидатура като ваш приемник.
– Не Москва, а Горбачов го харесваше.
– Защо не си подготвихте наследник за партията, г-н Живков?
– Бяхме решили да подготвим Чудомир Александров за мой заместник. Първо го взехме в ЦК, после го пратихме първи секретар в провинцията, там да го проверим, след това стана секретар на ГК на БКП в София. Тогава в партийното ръководство дойде сведение, че жена му е била под наблюдение на органите. И главната информация е идвала не от кого да е, а от Чудомир Александров. Той изпращал доноси до съответните органи с отрицателна характеристика за нея. Двамата заедно работили в институт, където Чудомир бил комсомолски секретар. Човекът, на когото е давал информацията, е жив. Извиках Чудомир и го попитах: „Вярно ли е това?”. Той отрече. Казах му:„Няма никакво значение фактът, че ти си се оженил за тази жена. Това е твой личен въпрос. Но това, че лъжеш сега, не ти дава право да останеш в Политбюро” и т.н. До последния момент той не призна. Как може да се разчита на такъв човек? А за жена му имах сведения, че се държи много добре.
– А как дойде предложението за Георги Атанасов?
– Следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление на ръководен деец с открояващи се организационни качества. Но когато въпросът за избор на нов генерален секретар трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че от състава на Политбюро няма подходящ човек. Това мое заключение бе своеобразна самокритика, все пак аз носех отговорност за подбора, за равнището на хората, включени в Политбюро...
– И Лилов ли не ставаше?
– И към неговата кандидатура се бях ориентирал. Когато го освобождавахме през 1983 година от състава на ЦК, изрично посочих, че той притежава значителни интелектуални качества. Ако вземете стенограмата, ще видите какво съм казал тогава: „Дядо Господ, когато му е наливал интелект, не е държал никаква сметка. Дал му повече от необходимото.” Но Лилов не беше за организационен работник, той е кабинетен човек.
– Имате ли обяснение защо Славчо Трънски произнесе в парламента обвинителната си реч срещу вас веднага след освобождаването ви от поста председател на Държавния съвет?
– Аморален ход. Славчо Трънски изсипа върху мен и семейството ми такива мръсотии, каквито нормалният човешки разсъдък трудно може да проумее. И досега не знам кому бе нужна тази помия. Бях стъписан пред наглостта му. После разбрах, че си е правил самокритика – изпълнявал поръчка. Имаше някои партизани, които смятаха, че всичко им е позволено, че са солта на живота. Но едно е да си герой, друго е да имаш морал.
– От книгата ви разбрах, че вашата следствена разработка е била под кода „Директор”, а Милко Балев е бил обектът „Секретар”. Откъде знаете това?
– Така е. Впоследствие разбрах, че тогавашният главен прокурор Евтим Стоименов е бил подложен на масиран натиск, за да бъда арестуван. Навярно в него е имало колебание. Затова нееднократно е бил привикван на шотландска ледена ракия не от кой да е, а от президент-председателя Петър Младенов. По същия начин съдебният състав на процеса срещу Трайчо Костов е бил привикван навремето от Васил Коларов. Младенов е блъскал и удрял по бюрото пред Стоименов: „Искам да видя документ за задържане под стража.” Очевидно Младенов е нямал покой. Времето не е работило за него, събитията – също. Няма съмнение, че е бил под натиск и от своите задгранични наставници, сигурен съм, че арестуването ми е било съгласувано с Горбачов.
– Всички казват, г-н Живков, че са се страхували от вас, а в същото време са ви предавали. Защо?
– Кой се e страхувал от мен? Такъв въпрос е неправилен. Ние работехме дружно.
– Но се оплакват, че сте ги местили като пешки по шахматна дъска.
– За толкова години партията не може да не се променя. Всяка година първичните организации избираха нови ръководства. Ами колко пъти се промени Министерският съвет! Може ли за повече от три десетилетия да няма промени? Това е нормално. Щом някой няма качества, ще бъде сменен, разбира се. И решенията се взимаха от държавните или от съответните партийни органи, не от мен. Никога не съм „гонил” хора без причина.
– Каква е оценката ви за българските дисиденти?
– В България дисидентство не се създаде. Една част от тези, които се мислеха за дисиденти, отидоха в опозицията, друга част остана в БСП, трети заеха неутрална позиция.
– В какво се излъгахте след пленума на 10 ноември 1989-а?
– Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”. Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях. Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си. А моите съдници се отрекоха от всичко. Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят. И от жените и децата си щяха да се отрекат. Такова падение! Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване.
– Навестяват ли ви мъртъвците в мислите, в съзнанието?
– (Мъчителна пауза.) Човек не може да се откъсне от хората, от средата, от близките си. Аз съм като всеки друг човек, но съм калéн.
– Като че ли нищо не може да ви сломи духа?
– Не. Няма нито един протокол, в който да съм хвърлил вина върху друг човек. През тези шест месеца затвор и колко години вече домашен арест идваха, разследваха. От 15 дни скалъпиха ново дело срещу мен. Така че...
– Защо не споменете нито едно име? Какво е това чувство у вас?
– Никога няма да спомена име. Даже ако Луканов ме привлече по някое негово дело за свидетел, аз ще го защитавам. Аз съм Тодор Живков (без патос в гласа). Не забравяйте това! Абсолютно нищо не е в състояние да ме накара да проговоря (смее се). Аз съм инквизиран три пъти, до пълно безсъзнание. И не съм казал нито дума. Това може да се провери в документите.
– Кога е било това с инквизициите?
– Е, кога? Вие не сте била още родена (смее се). Последното ми арестуване беше към края на 1934 година. В Дирекция на полицията четири път съм арестуван, но последното беше страшно. Така че мога и да поемам всичко върху себе си (понижава гласа си). И за добро, и за лошо аз отговарям! И понеже започнаха процесите на„Развигор” да се роят, там ме викаха няколко пъти, тук идваха – отказах да давам всякак- ви показания. Казах им: „Аз съм охулен, оплют, приписаха ми всички земни грехове. Процеси колкото щеш. Ще отговарям само ако ме обвините, че съм извънземен”. (И двамата се смеем, а аз завиждам на чувството му за хумор.) И продължих: „Ако направите процес, че аз съм извънземен, ще дойда, ще бъда на ваше разположение, ще говоря по предварителното съдебно производство и на самия процес. Сега не ме закачайте!” Не съм говорил по 6-7 нови процеса, които готвят срещу мен. Нито дума не съм казал.
– С отварянето на досиетата ще излязат ли скривани истини за партията?
– Нищо няма да излезе!
– А от архива на Гешев?
– Той е открит. Аз съм гледал досието си. Три пъти съм бил арестуван в Дирекция на полицията.
– Възможно ли е Шесто управление на ДС да е следило и вас, г-н Живков?
– Не. Когато идва Горбачов на власт, тогава е възможно да са ме следили от съветската разведка у нас, а тя беше във връзка с нашата.
– Вие нареждал ли сте някой да бъде следен?
– Не съм се занимавал с такива работи. Сега научавам от печата и за някои сътрудници. Как е възможно, след като ръководя цялата държава, отгоре на всичко да следя персонално кой работи в ДС? Пък и не са ме занимавали. Не е било и редно.
– Знаехте ли, че Шесто е прибирало хора за това, че са разказвали вицове срещу вас?
– Забраних да се преследват хора, които разказват вицове, които говорят против мен. Дори им казах – ако има някой интересен виц, да ми го съобщят. Не виждах нищо страшно в това някой да приказва срещу мен и не желаех да ме занимават с това.
– Ако бяхте успели да спрете перестройката, каква би била България днес?
– Ключът за развръзката между двата противоположни лагера беше в наши ръце, в ръцете на Москва. Западът нямаше ключ и това го изненада. Горбачов проигра всичко. За този ключ аз съм се борил да го държим и ако бяхме успели, щяхме да направим преход, да съхраним социалистическия строй и да го преустроим към постиженията на съвременната цивилизация. Но лисица или котка ми мина път.
– Вярвате ли, че БСП може да се върне отново във властта?
– С това ръководство не може да се върне. (От половин година БСП се води от Георги Първанов – б.а.) Това ръководство, не цялото ръководство, но голяма част от него, са свързани с дявола и водят партията към разгром. Пълен разгром! Но социалистическият идеал няма да пропадне. И ще се върви до пълната му победа.
....
Преди да си тръгна, Живков ми прочита част от това, което е написал в книгата си: „Дано ми дойде времето, мисля си, надявам се, да тръгна из широкия свят свободен и ... „млад”! Да, да, душата ми е млада. За да събирам „вересиите си”, а те май са доста... Запомнил съм един древноиндийски афоризъм, в който се твърди, че на този свят не е имало и няма да има човек, достоен само за похвала или само за осъждане. И аз като човек, като „едно от чудесата на природата”, не само съм смъртен. Аз съм и грешен. Но нека моето изкупление бъде това – с чиста съвест го споделям – че тревогите и грижите за моя народ, за участта на отделния човек, никога не са ме напускали...”
15 юли 1997 година
След година, на 5 август 1998-а Тодор Живков почина.
С гриф „Спешно” световните агенции разпространиха новината: „Живков надживя и Тито, и Енвер Хожда, и Чаушеску, постовяйки рекорд по продължителност на управление – 35 години”.
Но дори и мъртъв, той не бе пощаден – ни от свои, ни от чужди. Чуждите хлопнаха вратите на всички сгради, повечето строени по негово време, пред тленните му останки. Динозавър или диктатор, убиец или строител, Живков все пак беше държавен глава и главнокомандващ, под чиято власт три десетилетия дишаха 8 милиона българи.
Управляващите по това време демократи обаче отказаха да го припознаят като такъв.
Безпощадни към безжизненото му тяло се оказаха и стратезите на „Позитано” 20.
Докато бе жив, го анатемосваха по-люто и от чуждите.
Мъртъв го извадиха на площада като реликва. Опнаха тялото му под палещите лъчи на слънцето в центъра на столицата, за да сплотят редиците си и се кълнат в паметта му... Идеята бе на внучката му Жени. Дъщерята на Людмила Живкова искаше да покаже на властите, че щом отказаха на дядо ú официални почести, тя пък ще му устрои народно изпращане.
Така и стана. Българите изпратиха Живков така, както преди 55 години са се сбогували с цар Борис III. Осем часа продължи поклонението пред тленните му останки. Родовите му наследници пък, облечени в черни костюми, с черни очила прекосиха цяла София след траурната катафалка като в прочутата сцена на „Кръстникът”. И показаха също като италианската фамилия, че се държат един за друг независимо от сложните лични връзки по между им и общественото настроение срещу тях.
А Живков отнесе в гроба и грешките, и заслугите си, без да получи истинската оценка за своето време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар